Когато в утрото на 24 май 73-та година майка ми започнала да ражда, баща ми, учителят по физкултура, минавал на задължителна манифестация по централните улици на града. Така че нямало как да виси с кутия размекнати бонбони "Амфора" пред вратата на родилното, пристъпвайки нервно от крак на крак, в очакване да се роди второто му дете. Аз.
Животът и делата ми до този момент не са нито толкова забележителни, нито пък толкова вдъхновяващи, че да накрат хиляди хора да започнат да рисуват икони и да осиновяват сираци. Не очаквам Оливър Стоун да направи филм за мен като този за ветерана от войната Рон Ковик, изигран от Том Круз ("Роден на четвърти юли", 1989).
Дори и Люси Иларионов едва ли ще се навие да режисира клип към кавър на "Върви, народе възродени", в който на заден фон зад Софи Маринова вървят кадри от живота ми в хронологична прогресия - от черно-бели фотоси на осемгодишно момиченце с миши опашки, заснети с праисторически апарат "Смена", до селфита в скута на восъчната фигура на Робърт Патисън, направени с новичък айфон.
Така че ако изобщо някой някога реши да овековечи факта, че животът ми е започнал в деня на национален празник, това ще съм самата аз. Защото само аз знам, че има някаква кармична, сюрреална, извънсетивна и дълбоко емоционална взаимосвързаност между мен и Братята. (И това, разбира се, не са братя Kарамазови, братята Болдуин или братята Уашовски.)
Започнах да чета на пет. Хартиена книга. Не съм сигурна дали милениалите са наясно или не, така че само ще припомня, че в края на 70-те имаше само такива. Читателският си дебют направих с "Приключенията на доктор Дулитъл". Вече можех да чета и лозунгите на площада по случай 24 май: "Чрез словото на Кирил и Методий - към по-светло социалистическо бъдеще", "IV-та петилетка", "Целодневна детска градина "Кокиче" и традиционния за всички официални случаи "Винаги верни на великото революционно дело на БКП".
Имаше училищни духови оркестри, гимнастички с плисирани поли, пионери, понесли портрети на Братята, обкичени с люляк и лалета, и любимото ми: дефилирането пред официалната трибуна, когато всички викат в един глас "Ура!"
Като бях малка, си въобразявах, че градът празнува не друго, а МОЯ рожден ден, понеже, честно казано, делото на братята-просветители ми беше малко тъмна Индия и изпитвах лек скептицизъм по отношение на факта, че е чак толкова голяма работа да се измисли една азбука. Детската ми логика избутваше встрани Кирил и Методий и поставяше мен самата в центъра на всенародните чествания.
Бях в еуфория. И не толкова заради подаръците, храната, безалкохолното, синята ми рокля от Америка в комплект с чантичка и бели, дантелени ръкавици или букетите от рози, които майка обираше с непукистка последователност от обществените градинки в квартала. Тръпнех в очакване бъдещето да започне. Бяха безстрашни времена. И свободни по един ексцентрично-ироничен начин предвид епохата, в която се развиваше действието на невръстния ми живот.
Можехме да станем каквито си искаме. Винету например. Много важно, че беше от малцинствата и ходеше гол до кръста. Не беше нужно да си нахакана, дефлорирна мома, с 2,5К последователи в Instagram и с поне едно явяване в музикален ТВ формат и роднини в Бостън, Лондон (предградията) или Мюнхен, за да си сигурен, че бъдещето ще ти се "получи". През 80-те ръкописните пожелания върху вътрешната страна на кориците на книгите, които ти подаряваха за рождения ден, бяха все тъпотии от сорта на "Да порасне голяма и да слуша мама и татко". За момчетата пожеланията бяха по-конкретни: да стане войник или лекар.
Сега вече не подаряват книги. Подаряват неща, които се задвижват с батерии с капацитет 1650 mAh, а пожеланията варират от "И хайде догодина да си честваш рождения ден в Дубай" до "Да се снимаш в клип на Фики Стораро".
Аз не пораснах на ръст особено голяма, а мама и татко започнах да ги слушам чак след като си отидоха от тоя свят. Не съм ходила в Дубай. Сигурно и няма да отида, защото не обичам да се чувствам като поширано яйце извън климатизираната хотелска стая, а и защото нямам пари да купувам еднакви гривни Картие за мен, гаджето и кученцето.
Отидох обаче на много други места. Изчетох стотици книги. Изписах хиляди страници. Научих много езици. А покрай тях разбрах, че моят собствен език е най-ценният от всички.
Ако бях някой самозван патриот с лика на Паисий, татуиран на левия хълбок, най-вероятно сега щях да издекламирам, че "словото е в мен и аз съм в словото". Но няма да го направя. Защото отдавна вече не обичам рождените си дни. И не е заради екизистенциалния страх от смъртта и универсална суета замених тортата със свещички със спринцовка с ботокс.
Не обичам рождените си дни, защото вече ги свързвам най-вече с олигофренясали абитуриенти и първокласници, които се чудят защо буквата R трябва да я пишат наобратно.
Народът възроден говори на "ромско-български" с глаголни форми само в първо лице множествено число, несвършен вид, а речникът на средностатистическия ми сънародник на възраст 3-33 години е заимстван предимно от съдържанието на двустепенно меню в ресторант скара-бира. Да използваш българския език в цялата му прелест и сложност в ежедневието е станало също толкова озадачаващо и дори срамно, колкото да се разхождаш по улицата с маратонки "Ромика" или уокмен. А и защо да го правиш, когато цялото си ежедневие вече можеш да вкараш в десет до дванайсет вървежни думи и фрази, сред които се открояват "уникално", "мега яко", "да избухнем", "нещата се случват" (както и във вариант "проектът се случва"), "жесток експириънс" и т.н.
Само една госпожа Патрашкова продължава да размахва укорително пръст от телевизионния екран и да повтаря, че така не може. Че грамотността и културата трябва да се зачитат. Че хората трябва да ходят на опера, да четат романи и да знаят с кой прибор се яде ексарго (охлюви - бел. ав.). Обаче тя е зодия Рак и няма как знае какво е да си роден на 24 май и да усещаш, че магията на този ден отдавна си е отишла.
Към днешна дата и аз вече съм една от вас. Нищо особено няма в данните, вписани в личната ми карта.
Родена съм в ден като ден. Даже вече не е мега як. А не, пардон, не е мега як за мен, понеже днес навършвам сто години и ще ми трябват около 15 минути, за да си изпукам всички стави, преди да стана от леглото. За 18-годишните 24 май е 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7... и така, докато уникалният проект "абитуриентска вечер" не започне да се случва и не избухне накрая в един жесток експириънс.
