Ето ви смешка - онлайн състезание предизвиква Photoshop факирите да се гаврят с велики картини, като заменят оригиналните лица на тях с физиономиите на знаменитости. Така „Момичето с перлената обица" на Вермеер се е превърнало в изображение на Джони Деп, а „Портрет на млад мъж с книга" на Бронзино вече е картина с Джак Никълсън.
Колко време и труд са отнели тези пародии? Колко ли ценни часове са били жертвани, за да бъде изобразено лицето на Леонардо Ди Каприо в автопортрета на Ван Гог?
Тези произведения са най-скорошните попълнения в необятната галерия - или може би по-скоро в бездънния кладенец - от нови онлайн версии на велики произведения на изкуството. Други подобни хрумки са например голите тела от Ренесанса, преправени да изглеждат като съвременни супермодели. Или сайтът „История на изкуството с Бионсе", който идейно поставя текстове от песни на изпълнителката върху исторически картини.
Всичко това е много забавно, но след като мине първоначалният кикот, предизвиква и известна тъга.
Дигиталната ера тотално наводни света с репродукции на картини. Да ги откриеш в интернет никога не е ставало по-лесно и бързо. Никой не може да отрече, че това е привлекателно, но все пак нещо се губи в процеса.
Културният теоретик Уолтър Бенджамин твърдял, че в ерата на механичната репродукция изкуството губи аурата си и престава да бъде нещо изключително и специално. Това е писано още когато под репродукция се разбирала черно-бяла снимка на картина.
А вълната от изменени, изопачени и пародирани шедьоври, която ни залива днес в интернет, показва какво се случва, когато механичната репродукция се превърне в дигитална. Картините стават просто част от информационния поток, а той така или иначе е лишен от всякаква магия.
Тъй че е логично да искаш някак да бърникаш тези картини, да оставиш свой отпечатък върху тях. Какво да ги правиш иначе? Да ги гледаш?
Разглеждането на картини онлайн е особено неудовлетворяващо. Та те са реални обекти, чиято тайнствена аура идва от осъзнаването, че самият Вермеер е изрисувал перлената обица, която се намира на няколко метра от теб в галерията.
Очевидно гаврата с картини е забавна, но тя издава едно скрито недоволство. Недоволство от това, че присъствието на шедьоврите в интернет ги прави достъпни, но там те са само дигитални призраци на самите себе си.
За да успееш да им се насладиш, трябва да посетиш музей, който вероятно се намира на хиляди километри от теб. Например „Портрет на млад мъж с книга" на Бронзино се подвизава в Музея на изкуството „Метрополитън" в Ню Йорк. Всеки може да отвори сайта на музея, но какво от това? Смисълът е наистина да отидеш там.
Защото Бронзино е пленителен художник и портретист на упадъка. Заслужава си човек да се запознае с неговото изкуство в оригиналния му вид, без разни остроумни допълнения.
Дигиталната ера тотално наводни света с репродукции на картини. Да ги откриеш в интернет никога не е ставало по-лесно и бързо. Никой не може да отрече, че това е привлекателно, но все пак нещо се губи в процеса. Кое се губи – входната такса в музейте ли? Еми съжалявам, но масата от хора не са милионери и не могат да се запознаят обхватно с историята на искуството в оригивал. Или се губи откаченото желание на милионерите да притежават картити които вероятно дори не разбират нито усещат красотата в тях. Статията явно е написана от ония гарвраджии с изкуството които го превърнаха в инвестиция – било като притежание на предмети на изкуството или в използването им като обект на платено зрелище в галерии и музей. Нищо по-добро няма в това труда на творците да е добре платен, но когато става въпрос за класически образци на отдавна починали автори – не виждам какво лошо има в това да са общодостъпни и обект на всякакави художествени опити. Защото тая истерия на разни богаташки лигавщини роди абсурда да съществува понятието „фалшива картина” Еди кой си изгубил парити се защото картината която купил се оказала „фалшификат” Как може една картина да бъде фалшива? Тя си е съвсем истинска и ако е имала своя художествена стойност – как тя ще се изгуби от това, че не я е нарисувал Х, а я е нарисувал Y. Историческа и художествена стойност са съвсем различни понятия.
Дигиталната ера тотално наводни света с репродукции на картини. Да ги откриеш в интернет никога не е ставало по-лесно и бързо. Никой не може да отрече, че това е привлекателно, но все пак нещо се губи в процеса. Кое се губи – входната такса в музеите ли? Еми съжалявам, но масата от хора не са милионери и не могат да се запознаят обхватно с историята на изкуството в оригинал. Или се губи откаченото желание на милионерите да притежават картини които вероятно дори не разбират нито усещат красотата в тях. Статията явно е написана от ония гарвраджии с изкуството които го превърнаха в инвестиция – било като притежание на предмети на изкуството или в използването им като обект на платено зрелище в галерии и музей. Нищо по-добро няма в това труда на творците да е добре платен, но когато става въпрос за класически образци на отдавна починали автори – не виждам какво лошо има в това да са общодостъпни и обект на всякакви художествени опити. Защото тая истерия на разни богаташки лигавщини роди абсурда да съществува понятието „фалшива картина” Еди кой си изгубил парите се защото картината която купил се оказала „фалшификат” Как може една картина да бъде фалшива? Тя си е съвсем истинска и ако е имала своя художествена стойност – как тя ще се изгуби от това, че не я е нарисувал Х, а я е нарисувал Y. Историческа и художествена стойност са съвсем различни понятия.
Тоя сайт много засича - голяма мъка е
Това е може би най-безсмислената, комплексирана и откровено глупава статия, която съм чел напоследък. Алооу, "интелектуалния елит", не можем всички да обикаляме света, за да видим някоя картина. Някой трябва и да работи...