Отивам онзи ден в общината. Трябва ми някакъв документ, питам чичката от охраната, а той, със самочувствието на директор на завод за космически кораби, ме изпраща в някаква стая. Разбира се, чакам там, колкото чакам пред нея, плахо почуквам, никой не отговаря и така си карам по типичния административно депресивен сценарий, за който не ми се говори.
След десетина минути съм допусната в лоното на общинската обител, където сравнително млад мъж служител (рядкост в държавната административна общественост на ниските нива) достолепно седи на бюрото си и съсредоточено гледа в екрана на компютъра си. Навън не е толкова горещо, но в офиса на общинаря е задушно и потно като в гимназиална спортна съблекалня.
Явно наясно с тази температурна особеност на работното си място, мъжът е облечен във фланелка, на която пише:
„We all have stories to tell"...
Докато чета надписа и си представям що ли пък за истории за разказване има този канцеларски плъх (ако въобще знае какво пише на собствения му тишърт), си мисля, че това с фланелките и съобщенията по тях си е тема за писане. Оставям си я обаче за другия път, защото нещо шеметно ме вади от текста на фланелката и ме заковава за пода.
Додъвквайки обедното си парче пица, мъжът зад бюрото се изправя, излиза иззад него и с осанка на католически свещеник се отправя към мивката в стаята. В почти църковната офисна тишина, това придвижване е съпроводено от един единствен ритмичен, уникален звук - „шляп-кшшш-шляп-кшшш-шляп"...
Джапанките!
Всъщност за тях нищо лошо няма да кажа. Приемам ги като прости по устройство обувки с впечатляваща история (в Британския музей има чифт на 1500 години), които поради удобството си и заради достъпната си цена, присъстват в гардероба на почти всеки съвременен човек. За не малка част от човечеството те са и единствената възможност все пак да носят нещо на краката си.
В нашето консуматорско общество обаче простата гумена, кожена или платнена подметка с каишка през пръстите не е единствено начин да не ходиш бос. Тук тя е цивилизационен избор. И като такъв, тя - милата, проста джапанка - се превръща в символ на обществена нагласа и в определено послание, чиято категоричност спокойно може да се мери с надписа на фланелката на канцелариста от общината.
Да носиш джапанки, кроксове или чехли не е грях. Тъкмо напротив - това са най-подходящите обувки за бавна разходка на брега на морето, пиене на коктейли на плажа, съботно-неделно размотаване на вилата.
Когато отскачаш до кварталния магазин (пак зависи и кой ти е кварталът, де) или си хвърляш боклука, също не се очаква да го правиш със сако и вратовръзка и рокля с гол гръб.
Да станеш в понеделник сутрин обаче, да си вземеш душ ( надявам се! ) и докато пиеш кафе, да избереш да се обуеш с някакъв вид „влечки", за да отидеш на работа, си е мистериозен процес. Някак веднага си го представих моя човек от общината как, почесвайки се по корема, оглежда чистите си фланелки, мъчително и с философски дилеми подбира надписа за деня и цвета и изтощен от това стилистично усилие, просто нахлузва джапанките, туря си диагоналката и тръгва на работа.
Или пък напротив - всяка работна сутрин прекарва поне пет минути в чудене кой чифт с какво да съчетае - дали днес да е със сините джапанки с карираната ризка с къс ръкав, да се спре на по-елегантен вариант - кроксове с потник, или пък направо рязко да влезе в изискаността с чифт чехли, завършващи ансамбъл от три четвърти панталони с джобове и фанела без ръкави...
Не толкова отдавна и у нас босият крак не влизаше в представите за делничен, работен, градски стил. Някога мъжете не можеха да си представят, че пръстите на краката им ще се мандахерцат върху някакво парче ходило и с оголени палци ще могат да се явяват на работа или да се движат из основните градски места с точно този вид „елегантност".
То това обаче вървеше и с още други немислими за онези мъже неща като новата традиционна българска дреха - анцуга и обръснатата като на рецидивист глава. Някъде през седемдесетте у нас доста мощно навлезе мъжкият сандал, подкрепен по руски маниер с чорап (най-добре бял и хавлиен!) или пък по източногермански - с къси панталони и риза с къс ръкав. Тогава на соц въоръжение беше и т.нар „хюмнетка" - малка мъжка чантичка с кожена дръжка, която трябваше да преминава през кокалчето на китката и леко да се поклаща при ходене. Тези факти някак обясняват естественото влечение на голяма част от българите към всякакъв вид шляпащи обувки и желанието им да ги наложат във всякаква среда, дори и тази, наречена от света „бизнес". Днес обаче това благоразположение към този вид небрежност все повече у нас се превръща в норма.
Босите мъжки крака са навсякъде, а да си „небрежен" означава да си леко мръсен, доста рошав, с размъкнати дрехи, които току-що си събрал от коша за пране. И като се сглобиш по този начин, не само хич да не ти пука, ми и да си адски важен и много як.
Трябва само да отделите едни петнайсет минути и да седнете на който и да е ъгъл около НДК, Народния театър или в някоя друга централна част на който и да е български град, за да забележите триумфа на босите крака и шляпащите подметки. Оставям настрана десетките чантаджии и пишман бизнесмени, които се разнасят из града със сериозен вид и докато разпределят стоки на висок глас по мобилните си телефони, провлачват джапанките си из жълтите павета.
„Алоу - крещи онзи ден един - написáхте ли фактура за ония бутилки на Димитров? - шляп-кшшш-шляп-кшшш... А пуснá ли ми пари по банка или да го вадя от обувките?! - шляп-кшшш-шляп-кшшшш..."
Българинът е пленен от джапанката по всяко време - дори когато излиза с гаджето си вечер.
Издокарва се той след работа, слага си фланелката с най-голямото лого, полива се с някой последен масов парфюмен кич, скача в панталонките до средата на прасеца, забожда големите и най-огледални слънчеви очила и вмъква косматия си крак в джапанката. По улицата крачи с шумно пришляпване, за да го видят всички и на всички да стане ясно, че той е лежерен. В същото време до него върви някаква тунингована реплика на чалга звезда, покачена на най-високите си токове и „облякана" в най-късата си рокля. Впила се е в ръката му, за да балансира „фешъна" си, докато той триумфално пристъпя в широк разкрач, за да се знае, че на има няма метър над босите му пети се крие едро мъжество. Шляп-кшшш е положението.
Водих наскоро разговор по темата с един мъж, който нахлузва джапанките си в началото на май и ги събува в последните дни на септември. Защитаваше правото си на боси крака ожесточено, като обясняваше, че най-големите гъзари ходели така. Като питах кои са пък тия гъзари и видял ли ги е да пришляпват така из коридорите на офисите си, не можа да се сети за конкретни примери.
По едно време обаче се плесна по челото и каза, че дори Обама имал снимка с джапанки. Разбира се, че има, само че тази прословута снимка отпреди няколко години трябва да се разглежда в контекст - беше направена по време на личната му ваканция в родния му Хавай, където някак никой не очаква от него да се появи в смокинг. Ама да сте го видели да посреща държавни глави или да прави обръщение към нацията по хавайска ризка, с шапка Панама и с кроксове на краката?
Въпросът с джапанките, както се казва, не е въпрос на самите джапанки. Става дума за отношението, което демонстрираш към това, което те заобикаля, когато избираш да провлачваш краката си навсякъде и по всяко време. Същото като с анцузите е - да си облечен там в нещо колкото да не си гол.
Да носиш дрехата и обувките просто като обвивка, не като проява на вкус и желание да проявиш някакво въображение. В това се състои и фундаменталната разлика между различните култури, дори тези в Европа. Да сте видели уважаващ себе си италианец например да води търговски преговори по боси палци? Няма и да видите, освен ако не е уличен търговец на дрога например. Защото знанието, че дрехите са начин да изразиш себе си и уважението си към другите и обстоятелствата, които ви събират, на него му е дадено генетично.
Кара автобус с риза и вратовръзка не само защото това му е задължителната униформа, но и защото уважава работата си и достойно си я върши. Излиза до кварталното кафене изгладен, напарфюмиран и с чисти дрехи, защото не може да си представи, че ще наруши красотата на градската си среда със собствения си небрежен вид.
Знам, че с този текст няма да обуя затворени обувки на младия мъж в общината. Той и едва ли ще го прочете, така или иначе, пък и да го направи, най-естествената му реакция ще е „коя е па тая да ми каже на мене". Само че не го казвам аз от някакъв женски каприз или пък защото на либидото ми действат добре облечени мъже.
Става въпрос за факт, за култура, за знаци, които нормалният свят, накъде там по-далеч от балканските ни представи за свобода и стил, разчита моментално. И в който един обръснат, полят в парфюм шкембелия със съмнителна хигиена и мръсни пети, демонстративно извадени на показ, е просто един най-обикновен простак.
Така че, носете си джапанките, момчета, ама го правете на точното място и в точното време.
