Излизам от сградата и пред вратата ме чака майка ми.
Хвърлям се в ръцете ѝ и чувствителността ми веднага изплува под формата на сълзи - такава съм си, никога не съм умеела да ги сдържам.
Тя за първи път идва с мен на интервю за работа, защото точно тази позиция е изключително важна за бъдещето ми. Отговорът на работодателя обаче е отрицателен. А любопитното е, че този път хората, които ме интервюираха за работата, имаха доблестта да говорят право в очите ми.
И да ми напомнят, че заеквам.
Случи се, когато бях дете. Бях в селската къща на баба ми и понеже винаги съм предпочитала да прекарвам времето си с животните, се бях озовала сред нейните кокошки. Те обаче бяха строго закриляни от един голям петел, който явно ме възприе като опасност за своите дами.
Подгони ме, скачаше върху мен, аз тичах с всичка сила, но в паниката просто не откривах вратата на кокошарника. Знаех, че е някъде там, знаех, че преди малко точно през нея съм минала, но сега сякаш някой я беше скрил и всичко беше само една дълга ограда, от която изход нямаше.
Крещях с цяло гърло, но никой не чуваше. Беше един дълъг миг, колкото цял живот, в който нямаше как да изляза от капана, нито имаше кой да чуе писъците ми, за да помогне. Не знам след колко време баба ми все пак ме намери, изведе ме, смъмри огромното пернато животно и се опита да ме успокои. Но вече беше късно.
Езическите ѝ заповеди да направя три цигански колела, да си плюя в пазвата и да пия вълшебни отвари не дадоха ефект. Както и впоследствие не получих помощ от логопеди, психолози и йога инструктори.
Отбягването и подигравките започнаха още през есента, когато се върнах в детската градина. Не беше нужно много време, за да се превърна първо в половин човек, а после в изцяло липсващ.
Натрупах мълчания колкото хиляди лавини. Те все още ме затрупват, защото онова, което не казваме, остава завинаги в нас. Вече разбирах какво ще ме очаква и в училище. Знаех, че следващите няколко години ще са ад и се оказах права. В лицето и зад гърба подигравките боляха еднакво силно - е, тези в лицето все пак бяха за предпочитане.
Годината е 2019-та и нещата не са се променили. Странно. Възрастните хора не са ли по-възпитани и мили? Тормозът продължи и в гимназията, и в университета, макар с нарастването на възрастта обидите да бяха все повече зад гърба ми и по-малко в лицето.
Когато пораснем, може би наистина ставаме по-дипломатични, щом изчакваме човекът поне да отмине, преди да споделим мнението си за него.
За щастие, ученическите и студентските години приключват и в крайна сметка всеки от нас се опитва да запази добрите спомени. Но сега съм в етапа от живота си, който би трябвало да е най-дълъг. Може би е егоистично да смятам, че всички врати на света биха били отворени за мен, защото добре разбирам, че винаги ще има по-талантливи и способни хора.
Но се моля, когато получавам откази от хора, първи срещи, работодатели, то да е защото нещо друго в мен куца. А не защото говорът ми не е като мед за ушите им.
Без съмнение късметът си прави шеги с мен, защото още от дете мечтата ми беше да съм журналист, който пише важни коментари и анализи за случващото се по земното кълбо и предава на живо от критични точки, информирайки зрителите без никаква цензура или пристрастия. Мечтата се зароди още преди петела, преди тази гонитба.
С времето осъзнавах, че ще ми бъде все по-трудно един ден да практикувам тази професия, но не се отказвах. Просто знаех, че не всеки ще ме приема сериозно, но смятах, че ще е непростимо да забравя за това, което винаги съм искала да правя.
Дори все още го искам и го правя - не съм спирала да работя от 17-годишна. И то само в тази област. Разбира се, за по-отговорни позиции не съм била наемана до този момент.
Често на интервюта за работа ми е казвано директно или индиректно, че заекването ми ще бъде проблем при разговори с хора, че цялостното напрежение, което излиза от устата ми, ме представя в различна, недобра светлина, а в крайна сметка хората в тази професия трябва да бъдат много уверени и представителни.
Мога само искрено да благодаря все пак на работодателите, които са ми давали шанс. Мисля, че не съм ги разочаровала. Старала съм се двойно повече, за да заслужа тяхното доверие. Но смятам също така, че много други биха могли да имат по-малко предразсъдъци към мен, ако по всички други критерии съм подходяща за вакантното място в дадена компания и единственият проблем е това, че не говоря гладко.
Този текст не цели да каже каква съм аз като човек с говорен дефект, не бих си позволила да пиша ода за себе си, а и не го заслужавам. Но искам и да споделя нещата, които нито един заекващ човек на тази планета не е. Ето кои са те:
Не е глупав
Само аз си знам, че когато се изправя срещу вас, думите се въртят бързо в ума ми, но в устата и езика - бавно, затова може да изглеждам глупаво. Когато един човек е притеснен и изпитва затруднение при произношението, това съвсем не означава, че мисълта му е бавна или че в черепната му кутия се е настанила пустинята Сахара.
Знаете ли, мисля, или поне се надявам, че съм умно момиче. Мисля, че имам богата обща култура. И обикновено имам отговор на всичко. Не винаги давам този отговор, защото не искам да бъда мъчение за слуха на другите хора. И също така не искам да бъда отхвърлена.
Да, заекващият човек не е глупав.
Не е луд
Заекването не е психично заболяване. Лекарите ще ви кажат, че това е нещо, което се дължи на проблеми на нервната система и може да е наследствено обусловено, да е свързано с травма или пък често боледуване в ранното детство. И други причини са възможни.
Но това, че някаква случка е изплашила някого, че е преживял нещо по-тежко, не означава, че психиката му не е стабилна. Емоциите му са напълно наред, дори да го разстройват моментите, в които чета неодобрение в хорските очи заради нещо, което и самият той не е искал.
Не е асоциален
О, изобщо дори! Ние, заекващите хора, обичаме да бъдем сред други хора, да говорим с тях, да обменяме опит, мнения, идеи.
Фразата на Аристотел, че човекът е социално животно, важи два пъти повече за нас. Вероятно причината е, че сме срещали достатъчно хора, които не искат да говорят с нас, или пък самите ние сме си слагала спирачки, избягвайки ситуации, в които излизаме от зоната си на комфорт.
Но нашата комфортна зона всъщност не е да мълчим, а да говорим. Много да говорим. Опияняващо, дълго, интересно, пред цели тълпи или стадиони, като един съвременен Мартин Лутър Кинг, който много иска да бъде чут.
Лично аз често и благородно завиждам, гледайки как хора около мен, познати или не, отварят устата си и думите излизат без никакво усилие, без никакво обмисляне, без запъване, без каквито и да е страхове. Всеки ден се питам какво ли е чувството. Всеки ден мечтая за това.
Не е лош в работата си
Смея да твърдя, че съм изключително отговорен и организиран човек. Винаги изпълнявам служебните си задачи навреме, поемам нови задължения, не мрънкам, не се оплаквам и държа работодателите ми да ми имат пълно доверие.
На нас заекващите хора може да се вярва, защото това, че не говорим гладко, не ни пречи да си вършим работата. Дори и журналистическата работа.
Не е неспособен на пълноценна връзка
Имам прекрасно семейство и любим мъж до себе си. Малко на брой, но качествени приятели. Всеки, който би искал да си поговори с мен и звукът от моята реч няма да го дразни или потиска, е добре дошъл.
Никой човек на този свят не иска да бъде самотен. В това число и заекващите хора. А фактът, че заекването затруднява комуникацията с хората, не пречи общуването на по-високо ниво да е качествено. И това, че се притесняваме да отворим устата си, не значи, че не можем или че не искаме.
Да, ние не сме тези пет неща. Това се отнася за цял 1% от световното население, който живее с този проблем. Вероятно има още много митове за опровергаване, но нека засега да се спрем на тези.
Говорете си с нас, заекващите хора. Ние сме зажаднели за това. А ако не ни харесвате, то нека поне да е заради личностите, които сме, а не заради този дефект. Той не е по наша вина и е нещо, от което истински страдаме.
