Когато Ману Чао се връща за -емнайсти път на сцената и забива пръсти в слепоочията си, викайки ни, че сме ненормални, хората продължават да се въртят около оста си, пеейки йо-йо-йо-йо-йо, навити като пружинки.
Енергията на този гражданин на несуетния свят е като клонирана от концерта му в София преди девет години (макар че някои над 30-годишни могат менторски да поспорят, особено ако тоя път не са влезли в блъсканицата под сцената, а са подскачали с тригодишните си хлапета по-назад).
Забелязвали ли сте как на концерт на Ману Чао от лицата на феновете потичат безкрайно добри усмивки - не само заради анархичната "предай нататък" игра с общите свитъци марихуана. И София е луда по тази нелегална звезда в леки бермуди - по логиката, по която й е писнало на главните улици да вирят носове странните поданици на чалга дворците.
Това голямо човече определено умее да те хвърли във вълната на твоите хора.
Не че от героя с хрупкав френско-испански вокал, който повече от два часа импровизира слънчевия си repertoire с другите двама от La Ventura, би могло да се очаква нещо по-малко от това да те запрати съвсем на юг от зимното ти отегчение.
Но концертът му в Скопие през декември нямаше толкова общо с жизнерадостното избухване на "Фестивална" през осъмналия в сняг софийски април.
"Mersi, Sofia, you are crazy!", крещя десетки пъти Ману, удряйки микрофона в сърцето както всеки път, но все едно беше изумен от пулса си пред тази камерна (3500 души в сравнение с над 10-те хиляди в Зимния на първия му концерт), но двойно по-шумна от числеността си публика.
Докато пътувахме с таксито за залата, по радиото пак прочетоха мрачно изследване от типа "България е от най-сдуханите в света", което опровергахме с щръкнали до тавана ръце и настроение.
А на тримата бонгобонговци толкова им хареса, че гъстата облачност над София внезапно се разкъса...
