Ако можем да говорим за победител на 86-ите Оскари, това несъмнено е "12 години в робство". След наградите за адаптиран сценарий, за поддържаща роля на Лупита Нионго и за най-добър филм, той не може да не ангажира вниманието ни и да не предизвика по-сериозен анализ.
С какво надделя над останалите точно тази история по истински случай, в която преобладават мъченията и страданията на безгрижно идиличен фон?
Ако обърнем поглед назад, ще видим, че периодично се появява филм, който критиците приветстват не като развлечение, а като един вид необходимо изживяване. По същата линия "12 години в робство" е обявяван за ненадмината картина на робството в Америка, която ще попари редовия американец и ще му отвори очите за някои неизвестни му досега истини.
За зрителите извън Щатите филмът на Стив Маккуин може да няма същата стойност, но си остава едно невероятно постижение. Най-вече защото съдбата на поробения афроамериканец Соломон Нортъп е разказана простичко, но с необикновено изразителни актьорски изпълнения от Чиуетел Еджиофор, Лупита Нионго, Майкъл Фасбендер и Бенедикт Къмбърбач.
Страданията на Нортъп са изобразени с ясната цел да шокират, но са достатъчно дискретни, за да не станат преексплоатирани - те просто карат зрителя да съпреживее още по-силно всичко, което се случва на героя.
Точно това емоционално въздействие обикновено е определящо при избора на Академията за най-добър филм.
Според холивудските нагласи
Победата е заслужена и защото "12 години в робство" използва киноезик, който изглежда свеж и дързък (макар да е в някаква степен завръщане към основите на филмовото изкуство): британецът Маккуин поднася историята с дълги статични кадри, в които публиката е поканена просто да наблюдава персонажите и тяхното обкръжение.
Вместо бомбастичен монтаж или визуални ефекти, този режисьор предлага внимателно обмислени и подредени кадри, които взаимодействат един с друг хем отделно от разказания сюжет, хем в допълнение към него.
Колкото и да взимаме под внимание всичко това, едва ли „12 години в робство" ще се превърне в любимия ни филм и шансът да имаме предпочитания към някой от другите номинирани е твърде голям.
Но дори и да е така, неговите качества и значимост няма как да бъдат пренебрегнати. Той застава начело на поредицата игрални филми, показващи най-тъмната страна на робството в Америка - точно пред „Амистад" на Стивън Спилбърг, Beloved на Джонатан Дем и дори „Джанго без окови" на Куентин Тарантино.
А не забравяме ли „Мандерлей" на големия Ларс фон Триер? Не, неговата картина на робството явно все още е твърде оригинална за холивудските нагласи.
