"За бога!" "Опази Боже!" "Бог да ти е на помощ!" "Само Бог знае!"
Децата ми са ме чували да изричам "Божието име напразно". Тези изрази лесно идват наум като възклицания и са част от речника ми, въпреки че не вярвам в Бога.
Бог не е точно добре дошъл в нашия дом
Не че мразя Бога (поне не и сега). Просто съм атеист. Дъщерите ми знаят, че аз съм феята на зъбките; те нямат нужда от Дядо Коледа; и те считат Библията за колекция от скучни, неразбираеми истории (в най-лошия вариант) или басни и измислици, сравними с гръцката и римската митология (в най-добрия вариант).
Иначе отглеждам добри деца. Те са добри и без Бога. И няма да отидат в ада... защото няма ад. Нито ще отидат в рая... защото - изненада! - няма и рай. Научила съм момичетата ми, че "рай" и "ад" са нещо, което ние, хората, създаваме за самите себе си и един за друг тук, на земята.
Атеист. Ако го повтаряте, звучи като безсмислен етикет. Предпочитам да се самоопределям като хуманист, което изразява по-добре това, което възприемам, а не това, което отхвърлям. Хуманизмът е моята религия. Вярвам в по-висшата сила у хората - способността ни, всъщност стремежа ни, са правим добро. Ако мислите, че поддържането на вяра в невидим бог или неговия направил саможертва мъртъв син е предизвикателство, опитайте се да бъдете духовен хуманист. Хората правят грешки непрекъснато: разочароваме другите, нараняваме се едни други, проваляме се катастрофално. Да се греши е човешко. Но да се прощава поне като усещане е божествено.
Така че прощавам на всички църковници, почукали на вратата ми, за да споделят "добрата вест" със семейството ни и да спасят нашите души
Прощавам на бившите ми съседи - баптистка пасторка и нейния съпруг - че правиха видеомаратон "Вегетариански истории", докато гледаха моите деца-нехристияни. Прощавам и на приятелката на майка ми - ортодоксална еврейка, че ни "подари" мезуза, когато се роди първата ми дъщеря Софи. Мезузата е малка кутия, съдържаща миниатюрен свитък с еврейска молитва, която много евреи закачат на вратата си като знак за вярата си. Аз бих я окачила, ако тя можеше да спре пътуващите търговци на Исус, но тя няма такъв ефект. И прощавам на бащата на Кайла за предложението му да реша проблем с гледането на децата, като изпратя моята 11-годишна дъщеря Джеси на библейски лагер с неговите деца.
Мерси, но по-скоро бих я накарала да гледа до повръщане повторения на "Далас". Накрая, трябва да простя на самата себе си за многото години, в които безмилостно съм съдила тези, които вярват в Бог като лековерни, страхливи деца, държащи се за даващата сигурност престилка на въображаем приятел.
Родителството промени перспективата ми за религията. Не искам моите деца да са изправени пред предубеждения заради убежденията си, и не искам да подхождат с предубеждение към другите. На някакво фундаментално ниво мисля, че световният мир започва с това да науча децата си на уважение към свободата и разнообразието.
Добре, как възпитано еврейско момиче, минало през бармицва, е започнало да вярва, че няма Бог? Феминизмът ме накара. Хайде, нека обвиним феминизма. И без това всички го правят.
Курс по джендър изследвания в университета ме запозна с религиозните корени на потисничеството над женския пол. Стигнах до извода, че Бог не е създал мъжа, а мъжът е създал Бог по свой образ и подобие. Патриархията отвръща на удара! Така че Бог бе поредната мъжка властна фигура, която да отхвърля.
Опитах за известно време с Богинята - Майката Земя - и счетох концепцията за женска божественост за придаваща сила. Но все пак някак си не можах да я възприема достатъчно.
И все пак изживях спиритуално пробуждане. Парадоксално, то се случи по време на политически демонстрации, когато почуствах духовна връзка с по-голяма група, когато се обединихме, за да отстояваме обща визия за правда и справедливост. И изживях отново просветление по време на бременността си, когато открих моята собствена сила да създавам, плюс дълбока връзка с всички жени във всички култури и времена, които са отгледали човешки живот в себе си, извадили са бебе от тялото си, хранили са това дете от гърдите си, и са изпитали любов с божествени мащаби.
Много хора откриват Бог в такива моменти на мистерия и яснотa
Вместо това открих пътя си към Етичното общество на Вашингтон (WES) - което изглежда като църква, действа като църква, но не е църква - а място, където се събират духовни хуманисти.
И двете ми дъщери получиха имената си при церемонии в WES. Тези ритуали не включват светена вода или кръв. Вместо това родителите застават пред събралите се хора, обещават да обичат и приемат уникалността на детето си; а общността обещава да подкрепя семейството, да познава и да се грижи за нашите деца.
Дъщерите ми са ходили на неделно училище в WES и (подобно на повечето родители там) аз и моят партньор сме учили децата ни и другите. Децата ни са ангажирани със социални дейности, примерно кампании срещу робството/детския труд в какаовата индустрия, и са поднасяли храна в приюти за бездомни жени. Вместо Свети Валентин, имаме "ден за обръщане на внимание на любовта". Продавахме хуманистичен седер на Пасха и правим Пролетен фестивал, вместо да честваме Великден. "Каменната супа" е нашият Ден на благодарността, а Зимният фестивал е празникът ни за края на годината.
Но Бог все пак си проби път в живота на децата ми. (Неведоми са пътищата му.)
Къде? Например в училище, естествено, където от децата се очакваше да рецитират клетвата на вярност към американското знаме всеки ден - ритуал, от който ми се повдига и заради национализма му, и заради употребата на Бог в него.
Реших, че може би децата ми трябва да са по-религиозно просветени от мен. Купих поредица от книги, наречени "Това е моята вяра," които са дневници от първо лице на деца, обясняващи символите, ритуалите, основите на юдаизма, исляма, християнството, хиндуизма, будизма и сикхизма - и описват как семействата им практикуват религията си. Едно лято се опитах да заинтригувам Джеси да направи своя собствена книга "Това е моята вяра" за хуманизма/етичната култура, но като много проекти, стартирали с огромен ентусиазъм, така и не го завършихме.
По-голямата ми дъщеря реално не е питала за Бог. Аз обаче съм я питала достатъчно. Напоследък:
"Софи, вярваш ли в Бог?"
"Не знам!"
"Не знаеш дали има Бог, или не знаеш дали вярваш в Бог?"
"Не знам! Остави ме на мира!" (Тя е на 15, в крайна сметка, и си има по-интересни занимания, обикновено свързани със слушалки и миниатюрен екран.)
Джеси, която е на 11, е изненадващо по-ясна в убежденията си. Докато репетираше у дома за училищен хоров концерт, ми призна, че вместо да пее "Боже, дари милостта си на тях..." по време на "America, the Beautiful," тя беззвучно движи устни, точно както го пе правила от години, както признава тя, по време на клетвата за вярност към знамето.
В последната година Софи участваше в програма за встъпване в пълнолетие в WES, траещ година ритуал, просвещаващ родителите за развитието на децата.
Той включва спиритуални изживявания, като самотен къмпинг в планината. Програмата завършва с трогателна церемония за завършване, при която тийнейджърите произнасят речи как са пораснали през годината, а ние, родителите, насълзени пеем песни на децата си.
Софи и Джеси са само две от голямата група деца в нашата общност, които не са преминали през религиозна церемония за пълнолетие. Понякога се питам дали Софи смята, че е пропуснала нещо - специално събитие, което да се концентрира върху прехода й от детство към юношество. Затова й предложих да й организирам алтернативна "кинсеанера". "Не сме латиноси, мамо," отвърна ми тя.
Така е, не сме. Ние сме либерали, семейство с две майки, евреи, вегетарианци. Не сме "никакви" - нарастващото население от американци, напълно откъснати от религиозната връзка. Нито сме напълно сами. Но все пак някак си това, което оставя семейството ни извън ядрото на Америка, е нашият атеизъм.
