Тийнейджърка тича запъхтяна през гората. Тя бяга за живота си. Клони я удрят през лицето, препъва се и изведнъж вижда тялото на застреляно дете. Във въздуха отекват изстрели.
Това не част от поредния хорор филм или на някоя хитова поредица като "Игрите на глада". Това вероятно е действително разиграла се сцена, която впоследстиве е пресъздадена в новия филм "Ютьоя 22 юли" (Utoya 22 Juli / U-July 22), който разказва за терористичния атентат на Андеш Брайвик - норвежецът, който убива 77 души и ранява още 155, отседнали на лагер на младежката организация на Норвежката работническата партия на остров Ютьоя.
Масовото убийство се случи преди седем години, а сега то става основа за филм в конкурса на тазгодишното издание на международния филмов фестивал Берлинале. И според някои все още е твърде рано за подобен филм, който засяга ужаса от остров Ютьоя.
"Опозицията да се направи този филм не е била тайна", казва режисьорът Ерик Попе, четирикратен носител на наградата на Норвежкия национален съюз на филмовите критици. "Още когато хората разбраха, че съм се захванал с този проект, имаше много реакции, и аз съм първият, който ги разбира. Аз вече съм си го мислил - възможно ли е? Ще бъде ли това развлекателен филм?"
Попе и кастинга на на "Ютьоя 22 юли" - снимка Getti Images
Попе, който е бивш военен фотограф, заснема Ютьоя в продължение на 5 дни близо до мястото, където са се развили събитията в действителност, с каст съставен главно от млади актьори, които са по-скоро аматьори. Всеки ден той заснема по един дубъл с дължина 72 минути - точно толкова, колкото продължава нападението на Брейвик, преди да пристигне помощ. Самият той така и не се появява в кадър - само веднъж като далечна сянка.
Филмът е подложен на съвсем малко редакция и към него няма никаква музика. Няма публикувани проморционални трейлъри, а първите, които гледат лентата са оцелелите от атаката и техните семейства. От тях Попе получава обратна връзка за това, което е заснел.
На прожекцията на "Ютьоя 22 юли" по време на самия фестивал голяма част от зрителите и от журналистите посрещат лентата с мълчание и сълзи. След края на филма следват 10-минутни аплодисменти.
Някои от критиците на филма обаче са притеснени, че той може да доведе до мотивирането на нови болни хора, които да посегнат към оръжията, особено на фона на случващото се в момента и на последната голяма масова стрелба във Флорида, при която загинаха 17 души.
Разбира се, че винаги има опасност някой лунатик да се вдъхнови от филма. Същото обаче може да се случи и когато той или тя гледа новините, посочва шведския филмов журналист Гунар Реелин.
"Някои може все пак да кажат, че филмът е проява на лош вкус, но след като го видях, мога да твърдя, че не е така. Това е много добре направена продукция", допълва още той.
Относно тайминга, според Попе няма време, което да е правилно за такъв филм и той винаги ще засяга травмите в обществото и сред оцелелите и роднините на пострадалите в инцидента.
"Уважавам онези, които смятат, че все още е твърде рано за този филм, но за онези, които са загубили близки, седем години по-късно събитията се усещат сякаш са се случили вчера. Никога няма да е точното време. И много от оцелелите се притесняват, че споменът за това, което се случи, избледнява в съзнанието на обществото. Основният фокус се поставя върху убиеца или върху това какъв да бъде официалният паметник, с който Норвегия да уважи жертвите. Усещах, че трябва да върнем истинската история в колективната памет", коментира той.
Режисьорът Ерик Попе и Андреа Бернтцен, която е в главната роля на "Ютьоя 22 юли" - снимка Getty Images
Според Мат Мюлер, редактор в Screen International, идеята за "твърде скоро" също е странна и неприложима, когато става въпрос за изкуството.
"Не служи ли изкуството винаги на борбата с човешките травми и за разбиране за безсмислието? Това се повтаря в човешката история, а филмът е част от тази традиция. Не вярвам в тази идея за "твърде скоро", когато става въпрос за филм. Вярвам в дължимата грижа", смята Мюлер.
И все пак негативни реакции към подобни филми има. Така например, когато през 2006 г. излиза филмът United 93, посветен на 11 септември, недоволните са много, включително сред близките на загиналите при атентатите.
Подобна е ситуацията и с Patriot’s Day, посветен на атентата по време на Бостънския маратон като тогава не бяха малко и тези, които обвиниха създателите на филма в опит да се облагодетелстват от трагедията.
Реално обаче само 18 месеца след трагедията в Бостън общо 3 филмови проекта по темата са в действие. Според някои обаче това може да намери друго обяснение - много трудно е да се създаде силен и емоционален филм за дадена трагедия за поколение, което не е било свидетел на тази трагедия или я е забравило. И именно това е ролята на тези филми - да помогнат за преодоляването на болката.
За сметка на това обаче да се изчака едни 30-40 години дава на на режисьорите една много по-акуратна перспектива към събитията, която прескача фрустрацията и тежките емоции и позволява да видим нещата такива, каквито са били. Появяват се нови факти, изясняват се определени обстоятелства и т.н.
Пример за това е филмът 7 Days in Entebbe, разглеждащ похищаването на самолет на Air France от Тел Авив до Париж през 1976 г. и опитите на Израел след това да спаси заложниците, който също е част от програмата на Берлинале.
"Нашата перспектива - че похитителите никога не са имали намерение да убиват заложниците - не е била актуална в официалната история за събитията към 1976 г. Но ние го проверихме с очевидци и вярваме, че това е истината", коментира режисьорът Хосе Падила.
Ерик Попе обаче смята, че такава достоверност може да се постигне и без да се изчакват 40 години. Неговият художествен разказ за събитията е основан изцяло върху интервюта с оцелели от атентата. Главната героиня, която филмът проследява - Кая - не е действителна личност, но въпреки това според режисьора, крайният резултат може да е по-точен и от документален филм по темата.
Въпреки че продукцията осигурява на всички актьори и членове на снимачния екип на "Ютьоя 22 юли" достъп до психолог преди, по време и след снимките на филма, Попе смята, че ще се е провалил в задачата си, ако в крайна сметка публиката не се почувства най-малкото притеснена от това, което е видяла.
"Исках публиката да научи нещо за онова, което се е случило там, да усети болката и да види как изглежда екстремизмът. И след това да разбере какво можем да направим като общество. Напомням, че всички да носим отговорност да се грижим за хората, които не се чувстват част от обществото, които са жертва на екстремисти", коментира режисьорът.
