Реализираната от Мери Харън едноименна екранизация на провокативния роман на Брет Истън Елис „Американски психар” не беше приета особено радушно при дебюта й, но в последните години популярността на филма нарасна неимоверно и днес е едно от малкото модерни заглавия, които наистина отговарят на определението „култов”.
Огромна част от тази популярност се дължи на виртуозното изпълнение на Крисчън Бейл като зализаното, добре поддържано и изтупано до блясък юпи с психопатични и убийствени наклонности – Патрик Бейтман. Това е сред най-силните и влиятелни превъплъщения на Бейл, изстреля го в звездна орбита и циментира мястото му в пантеона на най-добрите актьори, работещи в момента. А липсата на номинация срещу името му предизвиква учудване и спонтанно почесване на главите, дори и извън кръга на фетишистите на тема визитки.
Извън очевидната номинация за Бейл, филмът спокойно можеше да отнесе и една за адаптиран сценарий (даже е задължителна), операторско майсторство, сценография и не на последно място, за режисура на Мери Харън, чийто визуален стил перфектно ляга на ужасяващата, но забавна проза на Елис.
Фактът, че Ал Пачино няма номинация за „Оскар” за изпълнението си на Тони Монтана, а има награда за едно (всъщност няколко) „Whoo-ah” в „Усещане за жена”, е труден за осмисляне. По никакъв начин не искаме да омаловажаваме превъплъщението на Пачино като слепия полковник Франк Слейд, нито филма на Брест като цяло, но база за сравнение с „Белязаният” просто няма.
Криминалната драма на режисьора Брайън Де Палма и сценариста Оливър Стоун е абсолютна класика в жанра и има статута на един от най-влиятелните филми в историята, оставил неизлечим отпечатък не само в киното, но и в съвременната попкултура. „Белязаният” е безпощаден, лишен от мелодраматизъм и изпълнен с насилие поглед към алчността и моралния упадък на индивида и към тъмната страна на „американската мечта” и капитализма. Винаги се сещаме за коментара на вече покойния Роджър Ибърт, който споделя, че гледайки „Белязаният” не гледаме клиширани образи от криминален филм, а истински престъпници.
Наред с просто задължителните номинации (а ако питате нас и награди) за Ал Пачино, Де Палма и Стоун, „Белязаният” заслужава да бъде отличен за филм, за поддържаща мъжка роля (Стивън Бауър), главна и поддържаща женска роля (Мишел Пфайфър и Мери Елизабет Мастрантонио), музика (Джорджо Мородер), операторско майсторство (Джон А. Алонзо) и монтаж (Джералд Б. Грийнбърг и Дейвид Рей).
Ако разпитате хората кой е любимият им филм на Куентин Тарантино, вероятно ще получите доста разнообразни отговори, но „Глутница кучета” гарантирано ще изскача доста по-често от останалите. Става дума за една от емблемите на независимото кино. В него за първи път виждаме голяма част от запазените марки на Тарантино: насилието, множеството попкултурни препратки, убийствения саундтрак и, разбира се, нелинейния разказ. Две години по-късно всичко това е изведено до съвършенство в „Криминале”, който печели „Оскар” за сценарий, но той едва ли щеше да съществува в познатата си форма без основата на „Глутница кучета”.
Номинациите за сценарий и режисура изглеждат задължителни, същото се отнася и за изпълненията на Майкъл Медсън и Харви Кайтел. За финал, ето ви и една малка ерес: за Тим Рот не сме сигурни.
Имаме приятел, който казва, че „Големият Лебовски” (заедно с Даниел Дей-Луис) е нагледно доказателство за съществуването на Бог. И честно казано, няма как да не се съгласим. Това е едно от върховите постижения на братя Коен, които са – нито повече, нито по-малко – киногении. И като се има предвид, че те по принцип са любимци на Академията, просто е непонятно, че този филмов шедьовър няма нито една номинация. Сред непросветените се шири мнение, че филмът е обикновена простотия (пък била тя и забавна и направена от майстори) за някакъв пройдоха, когото го мързи да бачка, играе боулинг до откат и се забърква в неприятности от всякакъв характер, но това не би могло да е по-далеч от истината. В действителност, „Големият Лебовски” е гениална реконструкция на така наречения филм „noir” и за да го оцените по достойнство, трябва да имате поне бегъл поглед над този тип криминални филми и романи.
А номинациите са най-малкото за филм, режисура, сценарий, най-добър актьор за феноменалното изпълнение на Джеф Бриджис, за поддържаща мъжка роля, при това цели три броя – за Джон Гудман, Стив Бушеми и Джон Туртуро (и друг път сме виждали номинации за кратко екранно присъствие), за операторско майсторство и монтаж. И ако ни позволите една перифраза, ще кажем: „Where are the nominations, Academy? Where are the fucking nominations, shitheads?!”
„… в Америка” или „… на запад” – изберете си. Два шедьовъра, всеки своеобразен връх в своя жанр, и двата дело на големия Сержо Леоне – един от най-великите кино режисьори, който няма нито една номинация за „Оскар”. Нито една! Академията просто не го обича. И как иначе, на никой не му е приятно да му правят „показно” в нещо, за което се има за специалист, а уестърнът и гангстерският филм се считат за чисто американски „дисциплини”.
Откъде да започнеш, когато говориш за тези класики, и какво да кажеш? „Имало едно време на запад” е смятан от много хора за най-добрия уестърн. В много отношения „Добрият лошият и злият” (който също няма нито една номинация) може да се приеме за по-добър филм, но като чист уестърн, „Имало едно време на запад” е крачка напред. И може и да си няма Клинт Истууд, но си има Чарлс Бронсън и Хенри Фонда, чието превъплъщение в злодей се води едно от най-шокиращите и ефективни кастинг решения в историята на киното. „Имало едно време в Америка” пък е един от малкото филми заслужаващи прозвището „гангстерски епос” и един от малкото, които биха могли да бъдат поставени до „Кръстникът” и да не изглеждат смешни.
Обидно е даже да споменаваме за какво биха могли да бъдат номинирани тези филми. Между другото, „забавен” факт е, че Енио Мориконе не е номиниран за музика за „Имало едно време в Америка”, тъй като заради техническа грешка името му е изпуснато в началните надписи. Ако и за другите категории са си измислили нещо подобно, толкова по-зле за Академията. Срам и позор.
Помните ли времето, когато Люк Бесон правеше хубави филми? Да, имаше и такова време, но е нормално споменът за него да е поизбледнял. Може би най-добрият в кариерата му е „Леон”, един от малкото екшън трилъри, които притежават истинска дълбочина на историята и наравно с това, правдоподобни и пълнокръвни герои.
„Леон” излиза в изключително силна година за киното – годината на „Криминале”, „Форест Гъмп” и „Изкуплението Шоушенк”, които определено са на друго ниво, но спокойно можеше да влезе на мястото на „Четири сватби и едно погребение” в категорията за най-добър филм. Проблемът е, че жанрът на филма не е от тези, които по принцип се фаворизират от Академията, а и Бесон допълнително усложнява нещата като поставя 12-годишно момиченце в центъра на изпълнената с насилие история, което си е ужас за белобрадите членове.
Но ако липсата на филма сред номинираните 5 заглавия за годината може да бъде оправдана по някакъв начин, то не можем да кажем същото за липсата на Гари Олдман, който напълно се сраства с ролята на злодея и прави едно от най-добрите си изпълнения. Това важи и за Натали Портман, която заслужено се превръща в звезда – виждали сме не по-добри изпълнения на деца, които са получавали „Оскарово” признание. А за Жан Рено ще оставим на вас да прецените заслужава ли номинация или не.
Тук може и да чуем едно-две мънкания по повод избора ни, но сме готови да поспорим. „Морски живот със Стив Зису” е най-ниско оцененият проект на Уес Андерсън, който обаче е считан от мнозина почитатели на режисьора (които го следят още преди да стане фаворит на мейнстрийм публиката) за най-добрия му филм. Ние не бихме могли да му дадем тази „титла” с лека ръка, но определено ще го поставим в топ 3, пред доста от другите му филми, включително и пред номинирания за 9 награди „Оскар” „Гранд Хотел Будапеща”.
„Морски живот със Стив Зису” определено е странен по отношение на… ами, на всичко – на история, на визия, на герои и на актьорски изпълнения. Но да кажем, че стойността му се дължи само и единствено на тази странност, евтини сантименти и инерцията да харесваме всичко, което е дело на Андерсън, означава да омаловажим една прекрасна емоционална история, страхотен режисьорски подход към разказването й и няколко невероятни актьорски изпълнения.
За какво бихме го номинирали? За всичките 9 неща, за които е номиниран „Гранд Хотел Будапеща”, плюс една за Бил Мъри, който лично за нас прави най-добрата си роля във филм на Андерсън, по една за Анджелика Хюстън и Кейт Бланшет и още една за който и да е от останалите поддържащи актьори. Не, наистина. Който и да хванете, няма да сгрешите.
„There he goes. One of God's own prototypes. A high-powered mutant of some kind never even considered for mass production. Too weird to live, and too rare to die.”
Краят на този паметен цитат по доста точен начин отразява статута, който има „Страх и омраза в Лас Вегас”. От една страна, екранизираната от Тери Гилиъм гонзо-класика на Хънтър С. Томпсън е може би най-недооцененият филм в цялата ни импровизирана класация (той е боксофис провал, а отзивите на критиката, в най-добрия случай, са смесени), но от друга страна, филмът има абсолютно култов статус и едва ли ще срещнете много хора, които да не го харесват.
Привидно филмът представлява възхваляваща наркотиците, смахната кретения за двама образи, отправили се към Лас Вегас ужким да работят, но в действителност да се отдават на безспирна серия от наркотични вакханалии. Но погледнат в дълбочина „Страх и омраза в Лас Вегас” е брилянтна сатирична критика на контра-културата и на момента, в който Америка губи невинността си, владяла 60-те години на XX в. А възхвалата на наркотиците е точно толкова, колкото и възхвалата на алчността и борсовите измами във „Вълкът от Уолстрийт”. Тоест никаква!
Филмът успява по един брилянтен начин визуално да пресъздаде на екран сюрреалистичните наркотични полу-документални, полу-измислени преживелици на Хънтър Томпсън, но в името на този „експириънс” е жертвана част от класическата драматургична и наративна форма, което пречи с чиста съвест да бъде номиниран за най-добър филм, но номинациите за режисура и за паметните изпълнения на Бенисио дел Торо като д-р Гонзо и Джони Деп като алтер-егото на Хънтър Томпсън – Раул Дюк, са просто задължителни.
Имайки предвид позицията, на която се намира режисьорът Дейвид О. Ръсел в момента, ако „Трима крале” беше излязъл на екран през последните няколко години, той гарантирано щеше да е един от най-големите претенденти за награди. През 1999 г. обаче – всеобщо призната за изключително силна година – бройката номинации е нула. И това при положение, че филмът е приет изключително положително и присъства в множество списъци с най-добри заглавия.
Може би най-добрият филм за Първата война в Залива, „Трима крале” е един от редките, но не и невиждани примери за успешна военна комедия. Всъщност филмът започва като комедия за войници, планиращи да оберат златото на Садам (което е в кувейтски „bullions” – не, не малките кубчета, които слагаш в топла вода, за да направиш супа), но постепенно се превръща в интелигентна критика на американската външна политика. Забавен, визуално и технически впечатляващ и с отлични актьорски изпълнения на Джордж Клуни, Марк Уолбърг, Айс Кюб и Спайк Джоунс, днес „Трима крале” е един от еталоните сред модерните военни филми.
Номинации за най-добър филм, режисура, сценарий и абсолютно задължително за операторско майсторство. Също и за монтаж, звук и монтаж на звукови ефекти. Актьорските са по желание.
Стенли Кубрик е един от примерите за велик режисьор с номинации за „Оскар”, който никога не е печелил статуетката (всъщност има една за работата си по специалните ефекти на шедьовъра „2001: Една одисея в космоса”). Разбира се, това е непростим пропуск от страна на Академията, но още по-непростимо е, че има случаи, в които филмите му не печелят нито една номинация при неоспорими качества.
Един от тези филми – наравно с класиките „Paths of Glory” и „Сиянието” – е лебедовата песен на маестрото „Широко затворени очи” и ако не смятате, че той е висша форма на филмовото изкуство, значи сте се заблудили или просто не сте внимавали в картинката. Ако в годината на излизането на филма е имало някакви минимални съмнения в качествата му, сега те са напълно избледнели – като почти всеки друг филм на Кубрик, с времето и този става все по добър и по-добър. Аналогията с доброто вино не е особено оригинална, но в случая е доста точна.
„Широко затворени очи” е изключително богат на идеи и дълбок на смисъл – част от темите, които засяга, са свързани с нагона, изцяло движен от съзнанието ни, със сексуалните фантазии, отчуждението и маските, които носим, и с дехуманизирането на обществото и на отделния индивид в частност. Наравно с това, той е съвършен във всяко техническо отношение и напълно оправдава славата на Кубрик като абсолютен перфекционист.
Номинация и награда в която и да е категория: за филм, режисура, операторско майсторство, монтаж, сценография, музика и за актьорските изпълнения на Том Круз и Никол Кидман, които правят едни от най-добрите си роли.
Първоначално имахме намерение тук да представим „Боен клуб” и „Седем”, които имат по една-единствена номинация за „Оскар” (съответно за монтаж на звукови ефекти и за монтаж), като идеята ни беше да се пошегуваме, че тези номинации са дори още по-голяма подигравка от липсата на каквито и да е при горните филми.
В крайна сметка изоставихме тази идея и решихме да споделим още едно-две заглавия, които спокойно можеха да намерят място в импровизираната ни класация. Един вид, ние също като Академията направихме селекция, която ощети доста добри филми.
Филми като „Гроги от любов”, „Изворът на живота”, „25-ият час”, „Съветникът”, „Омагьосан ден”, „Killer Joe”, „Терминатор”, „Жега”, „Синьото е най-топлият цвят” и още много други. Назад във времето има още заглавия, но ако ги почнем, няма спирка – „Добрият, лошият и злият”, „Touch of Evil”, „The Searchers”, „Метрополис”… Какво пропуснахме и кои са вашите предложения, споделете в коментарите.
