Малко са подобните иконични изпълнения, които да са толкова хипнотизиращи, колкото е образът на младия мафиотски бос Майкъл Корлеоне в "Кръстникът". Въз основа главно на този магнетичен персонаж е създадена втората част на поредицата, която е не по-малко добра. Пътешествието на Майкъл от идеалистичен ветеран от Втората световна война до безмилостен водач на мафията е емоционалният център на целия филм на Копола. И Ал Пачино е точният човек, който да пресъздаде този образ.
Тази трансформация се извършва без гневни и емоционални избухвания, а напротив - чрез демонстрация на вътрешния контрол, който героят притежава. Той осезаемо доминира във всяка сцена, в която се появи - без шумни прояви, без видимост... демонстрира се неговата сила просто да бъде там и останалите да го признават за лидер.
Именно по това време в света на киното започват да се налагат заедно с него и други актьори от метод актинг школата като Робърт де Ниро и Дъстин Хофман. А Пачино успява да се утвърди още повече с филмите "Серпико", "Плашилото" и "Кръстникът II".
И ако "Кръстникът" действително остава най-запомнящото се изпълнение на Пачино, то изпълнението му на аматьор банков обирджия в "Кучешки следобед" на режисьора Сидни Лумет е неговата най-"Пачино" роля, изпълнена с нервна енергия и пристъпи на луди крясъци. Дори самата сцена на конфронтация с полицията показва още тогава колко голям може да стане актьорът.
Той бавно изгражда героя си до този гневен изблик, оставяйки страховете и недоволството на Сони Уорциг да се натрупат, докато не се изсипят в пристъп на гняв и параноя. Пачино сякаш иска да фокусира публиката в недостатъците на героя си, знаейки, че това ще улесни всеки изненадващ обрат в сюжета да се усети като нещо естествено.
Въпреки че до 1971-а година е почти неизвестен, няколко години по-късно за ролята си в "Кучешки следобед" той вече получава 4-ата си номинация за "Оскар", демонстрирайки несравнимо до момента актьорско майсторство.
След "Кучешки следобед" Пачино си взима две години почивка, преди да обедини усилия с друг режисьор (Сидни Полак) за романтичната драма за света на автомобилните състезания. Негова партньорка във филма е Марте Келър, с която по това време имат връзка. Филмът обаче е провал, който няма кой знае колко общо със състезанията, а критиците са безпощадни и иронични към него. Може би единственото по-голямо достойнство на лентата е, че на някои моменти Пачино се доближава до усещането, което създава в "Кръстника".
"Безспорно не е изпълнение, което те хваща за гърлото, но беше нещо много лично и това се вижда. Виждаш нещо разкрито, нещо потайно, нещо, през което преминавах в личния си живот по това време", казва самият атьор години по-късно.
"Боби Диърфийлд" се появява в същата година, когато "Междузвездни войни" превзема киносалоните и Холивуд. Пътят към блокбъстърите е открит, а Пачино се превръща по-скоро в лице, което спродаично се появява на екран. През това време обаче той се появява във филми, които излизат от мейнстрийма. Такъв е "Фатален партньор" (Cruising) на Уилям Фридин. За него това е начинът да изпъкне на фона на холивудския уклон към научната фантастика и екшъните.
Филмът разказва за полицай под прикритие (Пачино), който прониква в гей фетиш средите на Ню Йорк в търсене на сериен убиец. Сюжетът шокира с откровеността на сцените си и на моменти създава усещане за нещо недомислено. Редица гей активисти се обявяват срещу филма, обвинявайки го, че е хомофобски. По собствените думи на Пачино тази роля го е накарала да се замисли за избора на филми по принцип и как те афектират света наоколо.
И ако "Фатален партньор" е една от низините, малко след него се появява класиката "Белязания". Епичният гангстерски филм на Брайън Де Палма се превръща в култов за няколко различни поколения. Мнозина често го сравняват с "Кръстникът", но на практика тук става въпрос за съвсем различни типове филми, макар и двата да показват живота на мафията.
В "Белязания" виждаме възхода и падението на кубинския мафиот Тони Монтана. Той обаче е антипод на тихия и волеви Майкъл Корлеоне. Тони Монтана крещи в камерата, позволява си невъздържано поведение и е брутално жесток и показен. И двамата герои обаче са еднакво култови. А оттук насетне виждаме повече невъздържания Пачино, отколкото тихия и опасен негов вариант.
След 4-годишна пауза, в която си почива от актьорството, в един момент Пачино се оказва почти разорен и тръгва да си търси нови проекти. Така попада на "Море от любов" от писателя Ричард Пиърс и проектът наистина му допада. Самият филм е непретенциозен, интересен и в него има нещо по нюйоркски симпатично - в самата среда, в героите, в историята.
Тук Пачино е детектив Франк Келър - полицай, който разследва сериен убиец (отново). Неговият образ е чаровен, но с проблемна история, която му тежи, и още по-проблемно поведение - иначе казано перфектният ноар герой.
Това създава модела на Пачино за 90-те - филми с герои, които са някак на ръба (та и отвъд него) - "Дик Трейси" (1990), "Пътят на Карлито" (1993), "Кметството" (1996) и "Адвокат на Дявола" (1997).
За мнозина "Пътят на Карлито" е най-добрата роля на Пачино през 90-те години. Тя представя естествената еволюция на неговите бомбастични гангстерски герои от предишни десетилетия до персонаж, който е изморен от крайностите на епохата. Друга една роля обаче представа своеобразна ера в творческия път на актьора - "Гленгъри Глен Рос". Тук той играе нервният, бързо говорещ търговец Рики Рома - циничен, егоистичен, със съмнителен морал, но все пак харизматичен.
И макар Пачино в крайна сметка най-сетне да получава "Оскар", но за роля в друг филм от същата година - "Усещане за жена" (една от най-мейнстрийм ролите му), именно в "Гленгъри Глен Рос" той прави запомняща се и пълнокръвен образ.
Ако някой иска великолепен Пачино, филмът на Майкъл Ман е нещото, към което да се обърне. Криминалната драма, която изправя един срещу друг Робърт Де Ниро като майстор обирджия и Ал Пачино като дългогодишен детектив към полицията на Лос Анджелис, който трябва да се справи с крадците. Героя на Де Ниро, е просто великолепен пример за интересен, напрегнат и майсторски филм.
И именно този сблъсък на персонажи прави филмът толкова силен. От една страна е Нийл Маколи (Де Ниро) - спокоен, контролиращ всичко в живота си и живеещ на ръба между кражбите и публичния живот, който си е изградил. От другата виждаме Винсент Хана – един от най-добрите полицаи, ръководител на отдел "Убийства", който сякаш постоянно е на кокаин и е готов да жертва всичко в живота си, за да хване лошите. А сцената с двамата в бара топли сърцата на милиони фенове по света.
Въпреки че в толкова много от филмите му от тази епоха, включително "Вътрешен човек" и "Всяка една неделя", зрителите виждат героите на Пачино като силни шефове, които крещят в лицата на колеги и подчинени, "Дони Браско" на режисьора Майк Нюел дава по-различен поглед върху поредния мафиотски персонаж на Пачино.
Като истински "войник" на мафията Бенджамин "Левака" Руджеро, Пачино играе персонаж от средно ниво, който се опитва да купи благоволението на по-големите шефове, представяйки им крадеца на бижутата Дони Браско (Джони Деп), който обаче е агент на ФБР под прикритие. И въпреки че Деп е главният герой тук, Пачино успява да открадне шоуто със своя меланхоличен, наполовина менторски, наполовина будещ съжаление герой. Все пак обаче тук се усеща как актьорите от старата генерация малко по малко биват измествани от новите лица като самия Джони Деп.
Това трагично усещане за отминаващото време се запазва и в откровения детективски трилър, който сякаш показва какво се е случило с героя на Пачино от "Жега". Уил Дормър е полицейски детектив със залязваща слава, пристигнал в Аляска, за да разследва необичайно убийство и след това се вкарва в напрегната игра на котка и мишка с убиеца - ловец (Робин Уилямс).
Това е един от най-изтерзаните герои на Пачино - преследван от все по-тежката умора на фона на постоянния ден в Северна Аляска. Специфична роля, която много добре поставя паралела със самия актьор, чиято слава малко по малко започва да избледнява, докато самият той осъзнава, че торбата със стари трикове вече започва да се изчерпва.
Новото хилядолетие идва и с нови жанрове. Сериалите и телевизионните продукции започват да се налагат масово, а оттам и големите актьори започват да правят телевизионни проекти. Такъв е случаят и с минисериала на HBO "Ангели в Америка", базирана на наградената с "Пулицър" едноименна пиеса на Тони Кушър.
Типично за HBO и тук се разглеждат спорни теми като СПИН и това какво е да си гей по времето на Рейгън. А на Пачино и неговия герой Рой Кон е дадено да покаже на какво е способен със сатирични монолози, в които да покаже сбърканите неща в съвременна Америка.
И какъв по-добър контрапункт на Рой Кон и "Ангели в Америка" от ролята на Пачино като самия себе си в меко казано странния и откачен "Джак и Джил" на Денис Дуган - опустошителна семейна комедия, в която Адам Сандлър играе брат и сестра близнаци.
Тук Пачино си пада по сестрата Джил и се опитва да я свали с всевъзможни тактики, а в един момент дори му се налага да рапира.
Филмът се отнася с уважение към Пачино, но актьорът не се страхува да използва собствения си образ като обект на майтап. Въпреки това той така и не бе приет добре нито от публиката, нито от критиците.
The Irishman е първата колаборация между Ал Пачино и Мартин Скорсезе, в която още се включват Робърт Де Ниро и Джо Пеши. Филмът е базиран на едноименната книга на Чарлс Бранд, която разказва за "най-големия мафиотски хит в историята". Може ли той да е нова ера в кариерата на Ал Пачино? Като нищо, надеждата за нещо голямо определено не е малка.
