2015-а беше една от най-мрачните за Европа от Втората световна война насам - и 2016-а не се очертава да бъде по-добра. Възстановяването от кризата през 2008-а остава далечна илюзорна надежда в повечето държави, безработицата в еврозоната е над 10% (в Испания младежката безработица от години е около 50%), Русия продължава да води хибридна война в Украйна, ИДИЛ са създали програма за обучение на терористи, която охотно приема хиляди европейски доброволци, а политическият екстремизъм и отляво, и отдясно набира популярност навсякъде - от Великобритания и Франция, до Полша и Унгария.
Добавете към това и без другото бурната ситуация с над милион мюсюлмански емигранти (предимно от мъжки пол), които навлязоха в Европа през последната година - вълна, която не показва признаци да намалява - и сте изправени пред рецепта за безброй бедствия. Едно от най-сериозните достижения на следвоенна Европа - вътрешните отворени граници - вече е на прага на срива, в резултат на емигрантската криза.
По всеки показател - икономически, политически, социален или свързан със сигурността - Европа е в дълбока дупка
И все пак най-популярният и уважаван кинодокументалист на Америка се появява с новия си филм Where to Invade Next - ода за европейската икономика, политика, социална кохезия и безопасност. Сякаш сме се върнали в 2004-а, години преди кризите с еврозоната, Украйна, емиграцията и тероризма. Време, когато писатели пишеха книги със заглавия като "Европейската мечта: как европейската визия за бъдещето тихо засенчва американската мечта", Майкъл Мур още беше относително адекватен, и сериозни хора считаха, че филмите му са способни да влияят на резултатите от избори.
Въпреки войнственото си заглавие, Where to Invade Next не е оплакване от военно-индустриалния комплекс, както биха очаквали повечето зрители. Вместо това идеята е много по-шеговита. Пред зала, пълна с военни, Мур предлага новаторска стратегия за увеличаване на силата на Америка: Вместо да изпращат „дронове като неканени гости на сватби", да изпратят него в чужбина на „инвазия" в Европа, където страна по страна да „открадне" най-добрите идеи и да ги донесе у дома. В следващите два часа той като гид обикаля из континента, интервюирайки различни европейски политици, предприемачи, ученици, обикновени хора и дори затворници, като всички те обясняват предимствата на начина на живот в тяхната държава.
Преди да си тръгне от всяко посетено от него място, Мур комично забива американско знаме
Мур винаги е бил по-популярен в Европа, отколкото в родината си, където критиците са приемали филмите му основно от политическо-партийна гледна точка. Но от полемиката му срещу Джордж Буш-младши през 2004 "Фаренхайт 9/11" , която спечели "Златна палма" в Кан, филмите на Мур са все по-слаби и не се харесват нито на критиците, нито на зрителите.
Мур е преди всичко критик на Америка, човек, който е спечелил цяло състояние, като е затвърждавал негативните предразсъдъци за страната си сред тесногръдите общности по света. Where to Invade Next е любовно писмо именно към най-запалените му и лоялни фенове от другата страна на Атлантическия океан.
Основният проблем на филма са въпросите, които Мур така и не задава (примерно в този филм няма да откриете и дума за мюсюлманската емиграция). Въпреки че филмът започва с похвали за щедрите социални условия в Италия, платеното майчинство и прочие, 40-годишната италианска жена, която Мур интервюира, е бездетна - символичен факт за цялостната европейска тенденция. Политиките за насърчаване на раждаемостта в страни като Италия не постигнаха почти нищо в промяната на общата спадаща раждаемост в континента - 1.55 деца на жена, най-ниската в развития свят. Раждането и отглеждането на деца е най-базовото мерило за оптимизъм и бъдещо здраве на обществото.
Наравно с други разхитителни средиземноморски държави, Италия на практика беше лаборатория за точно този тип държавно планирани структурни икономически политики, които Мур отстоява през своята 30-годишна кариера. Негъвкавите трудови пазари, безкомпромисните и влиятелни профсъюзи, гигантските социални разходи и конфискаторските данъци: тези политики затвърждават икономическа стагнация навсякъде, където се прилагат. Насърчаван от много поредни правителства от години, социалистическият клиентелизъм като цяло е отговорен за разрастващата се, дългосрочно безработна европейска бедна класа, която изразява своето огорчение, подкрепяйки точно тези крайнодесни популисти, с които Мур претендира, че се бори.
Следваща по ред за негова инвазия е Франция. "Както обикновено, французите не се съпротивляваха особено", саркастично заявява режисьорът, фраза, която предизвика бурни реакции сред публиката на премиерата (само дни след терористичния атентат в Париж). Запитан дали обаче смята, че Франция трябва да въведе мерки за подслушване в духа на американския "Патриотичен закон", за да се бори с ислямския тероризъм, Мур отговаря негативно. "Французите няма да спрат да бъдат французи," заявява той с възхищение, сякаш има някаква представа за какво говори. Франция отдавна има права за вътрешно подслушване, които могат да бъдат сравнени с използваните от американското правителство.
След това той продължава към Финландия, където учениците прекарват само по три часа на ден в училище и нямат домашни, но въпреки това постигат високи резултати в международните класации; Словения, която предлага безплатно висше образование на всеки гражданин на страната, който желае да следва. Нито Финландия, нито Словения обаче имат институция, доближаваща се някак до един от 17-те американски висши учебни заведения, които са в топ 20 на най-добрите световни университети.
Не казваме, че Америка няма какво да научи от Европа, дори напротив.
Where to Invade Next уцелва сериозна и сериозна тема, когато Мур посещава Германия и хвали подхода им към просветата и помненето на Холокоста. Той е прав да твърди, че американците могат да заимстват от германския пример как да бъдат просвещавани бъдещите поколения за престъпленията срещу индианците, чернокожите и други малцинствени групи.
Също така и разделът за политиката по въпросите на наркотиците в Португалия също е поучителен, както и някои от аргументите, които той отстоява за расовото неравенство в американските затвори и правосъдие. Но това са въпроси, дебат по които така или иначе вече се води, при това по по-смислен начин, от американците и техните политически лидери. Мур подхваща темата много късно и реално не добавя нищо особено ново.
Всъщност е разбираемо, че Мур създава Where to Invade Next в толкова късен момент от кариерата си. Използвайки общата тема, свързваща всичките му предишни филми, той обобщава посланието, което движи цялото му творчество до момента: че Америка е ужасна страна. Това може и да е работа за социално осъзнат документарист - да изправи едно общество пред огледало, и да разкрие неговите недостатъци. Мур обаче не само е неспособен да види позитивните страни на Америка; той не забелязва, че неговото собствено огледало е изкривено.
Напълно резонни критики срещу американското здравеопазване го накараха да хвали кубинската комунистическа диктатура ("Сико"); омразата към Джордж Буш го накара да романтизира Ирак на Саддам Хюсеин като идилична земя на играещи си с хвърчила деца ("Фаренхайт 9/11"); и сега разочарованието, което той изпитва от различните американски социални несправедливости, се проявява в странно преклонение пред финландското образование и норвежката система на наказателно правосъдие.
Упреквайки Америка в расизъм и милитаризъм, той напълно игнорира техните европейски противоположности: културно самоубийствена отворена врата за неограничена мюсюлмнска емиграция (която почти никой не смее да критикува от страх да не бъде счетен за фанатик) и колективна слабост пред руската войнственост (която почти никой не смее да критикува от страх да не бъде счетен за почитател на войните).
Where to Invade Next приключва с разходка на Мур с приятел край Берлинската стена, където двамата се чудят как са били нужни само няколко души, започнали да я подкопават, за да се задвижи цяла серия от събития, в резултат на което е паднала стената. Тази част от филма е дълбоко странна не само защото крайно погрешно интерпретира края на Студената война като инициатива на шепа смели, обикновени германци, които един ден просто са решили, че искат Берлинската стена да падне.
Игнорирането на историческите сили, което би изисквало от него да признае агресивната антикомунистическа политика като трупането на въоръжение от Рейгън и въоръжаването на муджахидините в Афганистан (последното той заклейми във "Фаренхайт 9/11", след като го комбинира неоснователно с подкрепа за "Ал Кайда"), както и присъщата неприложимост на социалистическите икономически идеи, които той подкрепя, кара Мур напълно да игнорира диаметрално противоположните ценностни системи, които дефинираха тази идеологическа борба като конфликт между свобода и тирания.
"Винаги има прости отговори за тези неща," заявява Мур в края на филма
Отговорът на Мур на всеки политически, социален и икономически проблем е "прост"; затова и филмите му са толкова популярни сред младите хора. Обещаването на "прости" отговори на сложни и многостранни въпроси обаче е черта, присъща на демагозите, на типа лидери, които Америка (с изключение на Андрю Джаксън) за щастие е избягвала през своите близо 250 години като конституционна демокрация.
Същото обаче не може да се каже за любимия континент на Мур, място, което редовно се е поддавало на примамливия зов на агитатори, обещаващи лесни решения в замяна на неограничена власт. Изкусителните гаранции на Мур за неограничено социална държава и манихейски притчи, изправящи благородни, но необразовани бедни срещу зли богати потисници би трябвало да предизвикват инстинктивни тръпки у всеки, познаващ поне донякъде бурните контури на европейската история. Ако има нещо, което зрителите да разберат като извод от този филм, то е, че вълнуващият тълпите, манипулативен шарлатан в центъра му най-накрая е постигнал целта, към която се е стремил: той е станал истински европеец.
Текстът е публикуван със съкращения.
