В пълния с развлечения свят е все по-трудно да грабнеш вниманието на кинозрителя. Добрият трейлър не е просто бонус, а необходимост, както и съвсем отделна арт форма със свои собствени правила.
Колко пъти сте се подвеждали да изгледате един филм само заради впечатляващия трейлър? Колко пъти ви е карал той да си казвате „Уау, колко много неща ще се случват в този филм"? Колко пъти след това ви се е струвало, че трейлърът е по-добър от филма и че разказва почти целия му сюжет?
С идването на есента и излизането на няколко нови български филми е време да се запитаме докъде е стигнало българското кино в този аспект.
Успяват ли трейлърите на българските филми да ви грабнат? Кога у нас ще започнат да се създават консистентно добри трейлъри?
Обикновено отговорът гласи: Когато самите филми станат достатъчно добри. Само че това не е съвсем вярно. Може логиката да е обратната и да осъзнаем, че ако искаме киното да дръпне нагоре, трябва да се започне именно от трейлърите, а не от самите филми.
Ясно е, че не е нужно трейлърите да са по холивудски тертип, защото и филмите ни не са. Хубаво е обаче от краткия промо клип да се разбира за какво става въпрос във филма и също така той да заинтригува с нещо отвъд визуалното (самоцелна поредица от кадри, колкото и да са впечатляващи, вече трудно би свършила работа).
Простички изисквания, но все още не се спазват в доста български трейлъри.
Твърде много от тях се задоволяват просто да предлагат кадри, които смятат за красиви, и несвързани една с друга „въздействащи" реплики. Най-новият български филм „Имало едно време един уестърн" е пример в това отношение с трейлър, заложил на атмосфера и на паралели с „Имало едно време на запад", които не са в негова полза. Историята е само загатната и трудно може само от трейлъра някой да бъде накаран да изгледа филма - даже да е голям фен на Клаудия Кардинале, Серджо Леоне и уестърн жанра.
А един трейлър може да има толкова по-голямо въздействие. Трейлърите са достатъчно дълги, за да разкажат собствена история, дори да не е точно тази на самия филм (да, понякога е по-интересна от тази на филма).
Да не говорим, че аудиторията е луда по трейлърите, те вече са самостоятелна арт форма и са заживели свой живот отделно от филмите. Някои медии като IGN и Vulture пускат техни анализи кадър по кадър, такива като Slate си имат специализирани по трейлърите кинокритици.
Самите фенове се скъсват да коментират, премонтират и пародират новоизлизащите трейлъри, а големите продуцентски къщи следят внимателно настроенията към всеки нов свой трейлър.
Все по-често трейлърът се създава от съвсем отделно студио, специализирало се в тази област, като такива екипи в Щатите даже вече се профилират по жанрове.
Случва се трейлър студиото даже да не разполага с целия филм, за да направи първия трейлър, но да добавя собствено заснет материал.
Такъв е случаят с трейлъра на „Социалната мрежа", филма на Дейвид Финчър за Марк Зукърбърг. Началният Facebook монтаж в клипа, с кавър версия на Creep на Radiohead, е създаден специално от студиото, което тогава разполагало само с 20 минути от все още незавършения филм.
Той се превръща в трейлър на годината на Golden Trailer Awards, съществуващите вече от 15 години награди. Тази година те наградиха трейлъра на „Бързи и яростни 7".
Наистина подобни мащаби в българска среда няма как да очакваме. Но има какво да се научи и какво да се приложи в българските условия на малко зрители и малък брой произвеждани филми.
Несъмнено слабият трейлър на някои от българските филми е просто заради липсата на достатъчно добър материал в самия филм (пример е „Пъзел").
При други филми обаче не е така и изглежда е въпрос единствено на това, че на трейлъра не е обърнато достатъчно внимание. Например „Буферна зона" (финалният филм на Георги Дюлгеров) има какво да разкаже в трейлъра си, но предпочита да не го прави, от което никак не печели. Даже чрез музиката и избраните кадри създава несъответстващ на филма тон и го кара да изглежда като някаква тежка драма.
Трейлърът на „Още една мечта" прави всичко възможно да те откаже да гледаш филма и да представи хумора в него като много по-простоват, отколкото е всъщност.
Има обаче и достатъчно добри примери и по-добре да обърнем внимание на тях.
По-класически трейлър, който носи духа на филма и който съдържа ясен разказ, е този на „Дзифт". В този на „Цветът на хамелеона" също е уловен особеният тон на филма и така зрителят добре знае какво да очаква.
„Съдилището" на Стефан Командарев е пример за трейлър, който е по-добър от самия филм. А „Мисия Лондон" се слави като българският филм, гледан от най-много зрители, и не може да се отрече, че неговият трейлър нацелва точно целевата си аудитория и я дърпа към киносалона.
Love.net трейлърът заложи на първични удоволствия и на Диляна Попова, което може да е елементарна тактика, но също му докара доста зрители.
Могат да се дават още много примери и в едната, и в другата посока. В близките държави европейското и независимото кино също предлага достатъчно вдъхновение за трейлъри - които понякога въобще не следват изградените правила, друг път ги следват фанатично - но така или иначе, успяват да привлекат зрители.
Унгарският White God е един скорошен пример.
