Има много добри анимационни филми, които могат да те докоснат право в сърцето. Има много впечатляващи анимета, които ни дават възможност да вникнем в духа на Япония.
Има го и Хаяо Миядзаки и неговото студио "Гибли", които са нещо много повече.
Да, това може да звучи високопарно и да е откровено преувеличено (с ръка на сърцето си признавам, че не всичките филми на "Гибли" са чак толкова добри), но след като изгледах последния филм на Миядзаки - "Момчето и чаплата", подобни емоционални думи са съвсем оправдани.
Защото тази анимация е великолепна и дава всичко, което човек може да очаква от Миядзаки. Филмът е топъл, нежен, но все пак изпълнен с напрежение и дори със страшни моменти.
Има опасни духове, има много магия, има мистерия и преди всичко - има история, която ще те грабне толкова силно, че няма да усетиш как са минали два часа.
В тази ми оценка безспорно има и много личното отношение, защото още от малък обожавам филмите на "Гибли". "Принцеса Мононоке", "Моят съсед Тоторо", "Отнесена от духовете", та дори и разбиващият сърцето "Гроб на светулките" са великолепни класики, към които мога да се връщам и днес като нещо любимо и непреходно.
Но именно това е магията на Миядзаки - той успява да създава именно такива непреходни истории, които ще те печелят независимо дали си на 10 години, на 20 или на 80.
Посланията в тези анимации са общочовешки, героите им се борят за доброто и отразяват ясни морални ценности, а сюжетите, често пълни с духове и фантастични създания, карат въображението ти да работи.
Всичко това важи с пълна сила за "Момчето и чаплата".
Тук главен герой е 11-годишният Махито, който губи майка си в пожар по време на бомбардировките над Токио по време на Втората световна война.
След смъртта ѝ бащата на Махито се мести да живее със сестрата на съпругата му - Нацуко, в родовото имение на двете сестри.
Така момчето не просто трябва мълчаливо да се справи със загубата на майка си и с факта, че друга жена се опитва да заеме нейното място, но трябва да го направи на непознато място, заобиколен от грижовни баби прислужнички, които сякаш се навират навсякъде.
А на всичкото отгоре една сива чапла започва да му говори с човешки глас, привиквайки го в тайнствената кула, намираща се в имота.
Когато лелята на Махито изчезва в кулата, той е принуден да последва злобната чапла и да се впусне в магическо пътешествие, пълно с чудати създания, магия и много опасности.
Гледайки филма, една от мислите, които преминаха през главата ми, беше, че това би бил доста впечатляващ хорър, ако беше в игрален формат.
Като анимация обаче ужасът остава на доста по-заден план за сметка на приключението.
Причината е също така, че ние виждаме историята през погледа на едно малко момче, а това кара дори страшните моменти да изглеждат вълнуващо. Затова и в никакъв случай не може да се каже, че "Момчето и чаплата" е дори стряскащ.
Въпреки това определено има чувство за напрежение във филма, но то е поднесено така, че да те накара да влезеш още по-плътно в случващото се на екрана. За да не става прекалено, във филма има и редица забавни моменти, на които човек може да се засмее или поне да се усмихне.
Това, което прави огромно впечатление в "Момчето и чаплата", е невероятното качество на анимацията. Картините са толкова въздействащо нарисувани, че зрителите могат да усетят всички емоции на героите, да почувстват огъня на екрана и да притаяват дъх всеки път, когато героите са в опасност.
Извън това може да се каже, че филмът е изключително красив - наситените цветове, безкрайното зелено на японската провинция, шарените персонажи... Визуална наслада е да гледаш този филм.
Но нещата не опират само до качеството на анимацията - посланията вътре са силни.
Предвид факта, че филмът беше представен като последния на Хаяо Миядзаки, в него можем да усетим много от самия автор.
От автобиографичните моменти - загубата на близки хора по време на Втората световна война, които бележат автора за цял живот, през любовта му към японския фолклор и историите за духове до цялостната му неприязън към насилието.
Може да намерим вътре дори и намек за онази безкрайна негова любов към самолетите. Ключовото обаче остават посланията за човешката доброта.
В сюжета виждаме как героите успяват да видят света отвъд стереотипното "черно и бяло" и "приятел и враг", залагайки на състраданието и способността да прощаваме. Всичко това прави "Момчето и чаплата" толкова прекрасен.
От гледната точка на днешните анимации, които всячески се опитват да предпазят децата от сложни въпроси за осмисляне, последният филм на Хаяо Миядзаки трудно може да бъде определен като детски.
Въпреки това обаче ще е откровено подценяване на способността на децата да мислят, както и тяхната емоционална интелигентност, ако кажем, че той не е подходящ за деца. Напротив - те, на моменти с обяснения от родители, могат да оценят също толкова красотата вътре и чистите послания.
Националният филмов център го е класифицирал като подходящ за деца над 12 години, но вероятно дори и 10-годишни биха могли да го гледат и да му се насладят.
Ако решите все пак да водите детето си да гледа "Момчето и чаплата", имайте предвид, че филмът е дълъг 2 часа и 4 минути. Със сигурност това ще е интересно разнообразие от повечето детски, които се предлагат в момента - шарени, преходни и плъзгащи се с висока скорост по повърхността.
Миядзаки дава контрапункт на тази тенденция. Той залага на плавното създаване на чувството за вълшебство. И го постига - независимо дали си на 10 години, на 20 или на 80.
Надеждата е, че японският творец в крайна сметка ще бъде убеден да продължи и това да не е последният шедьовър, който ще излезе изпод ръцете му.
Но ако се окаже, че е, то "Момчето и чаплата" със сигурност е повече от достойна лебедова песен, която се нарежда в списъка на най-добрите филми на студио "Гибли".
***Нашата оценка за филма "Момчето и чаплата" - 5 от 5 кафенца.
