Когато преди десет месеца се преместих да живея в Източен Копенхаген, първото място, което посетих в новия си квартал, беше кръчмата на ъгъла на моята улица.
Беше си класически бодега-бар - с наплъстен във въздуха до точката на белодробен колапс цигарен дим, два игрални автомата и джубокс от ерата на Елвис, столове с изтърбушена тапицерия, билярдна маса с прокъсано на места зелено сукно, и десетина пияници, подпрени на бара, които не са си тръгвали от 1975-а.
На собственичката - около 60-и-няколко годишна жена, със зле боядисана коса и повехнала от дългогодишното пушене на всякакви треви кожа - веднага ѝ направи впечатление новият посетител в бара, тоест аз, и с неприкрито любопитство ме заразпитва коя съм, що съм и какво, да му се не види, правя на място като това с чантичка с леопардова шарка и без цироза на черния дроб.
Почерпи ме вино и се разбъбрихме.
Похвали се, че заради прочутата си дискретност от години известни хора от политиката и шоубизнеса се отбиват в бодегата ѝ, за да пийнат бира и да поцъкат билярдни топки, без да се притесняват, че като си тръгнат, отвън ще ги чакат папараци или журналисти.
Изброи имената на няколко от популярните си клиенти, от които едно привлече вниманието ми. Мадс Микелсен. Да бе, ако Мадс има навика се забива в подобни дупки, аз съм шведка!
Истина е, настоява кръчмарката. Местен е, от квартала. Баща му дълги години обикаляше улиците с едно такси... И понеже аз продължавам да я гледам с присвити очи, тя се принуждава да извади тежката артилерия - телефона си. Показва ми селфита с актьора, който е седнал на масата в ъгъла, онази под прашасалата еленска глава на стената.
Жива да не бях!
Разбира се, интересът ми към датския актьор не се породи в момента, в който разбрах, че идва да пие в кварталната ми кръчма. Харесвам го от години. Всъщност от участието му в трилогията Pusher (1996 - 2005) - един филм, който сондира надълбоко в криминалния подземен свят на Копенхаген. Заради героя му на дребен гангстер и наркоман с бръсната глава в Pusher направо не повярвах, че е той, когато следващия път го гледах в "Ловът" (2012).
Беше в ролята на благ и скромен възпитател в детска градина, несправедливо обвинен в сексуално посегателство на дете, заради което бива подлаган на безпощадна социална изолация и стигматизация.
После, разбира се, Микелсен изигра перфектно свръхинтелигентния психопат-канибал с неустоим чар в сериала "Ханибал" (2013-2015) и изцеди и последната капка съмнение от зрителите и критиците, че е актьор, който може да изиграе целия свят. И да го направи по възможно най-убедителния начин.
Сега разбирате защо, дори да бях повалена от марсилска треска или да бях с ампутиран крак, просто нямаше начин да пропусна премиерата на новия филм с негово участие - "Още по едно".
Всъщност оригиналното датско заглавие на филма "Druk" (пиян) е незавоалирана подсказка за това, което предимно ще се случва на екрана в продължение на 115 минути.
Вероятно тук е мястото да дам предупредителен знак за спойлер. Обаче самият факт, че филмът е поставен в жанровата категория "комедия", действа точно обратното на спойлер по отношение на зрителските очаквания. Защото ако наистина беше пълнокръвна комедия, нямаше да предизвиква толкова сълзи.
"Още по едно" е всъщност задълбочен анализ на душевните копнежи и дефицити на модерния човек, замаскиран зад привидно скандално-възмутителна, олигофренски-звучаща сюжетна завръзка. Четирима приятели, гимназиални учители на средна възраст, се впускат в абсурдно начинание - псевднонаучно изследване на ползите от пиенето на алкохол през деня, или така любимото на безделниците, отчаяните домакини и тийнейджърите-бунтари day drinking.
Главният герой Мартин (Микелсен) е преподавател по история и семеен мъж с деца, чийто брак е сериозно атрофирал.
Обаче и другите трима в този етап на живота си не може да се каже, че са цъфнали и вързали.
Това прави в една или друга степен "Още по едно" филм за кризата на средната възраст, в който режисьорът Томас Винтерберг решава да наклони везните към меланхоличнaта страна в гамата на чувствата - към този уж незначителен, но всъщност огромен като Големия каньон времеви вододел между "всичко, което мислех, че ще ми се случи" и "всичко, което така и не ми се случи".
Самият Мартин е човек, който от толкова дълго време е депресиран, че безчувствеността към всичко и всички, които го заобикалят, се е превърнала в неговото нормално състoяние - състояние, което той и приятелите му си въобразяват (и даже за момент им се получава!), че могат да променят към по-добро, ако поддържат постоянно ниво от 0,05 промила алкохол в кръвта си.
С течение на времето обаче промилите все повече се увеличават, а нещата драстично излизат извън контрол.
Ако трябва да обобщя какво е посланието на филма, бих се позовала на една от емблематичните песни на "Пинк Флойд" - "Comfortably Numb".
На пръв поглед изглежда така, че да можеш да съществуваш (и да оцелееш!) във време, в което животът ти е обезличен от социални условности и ежедневна рутина, е по-добре да се приведеш в състояние на "удобно вцепенение" и да заровиш в забрава остатъците от спомени за това какво е да си изпълнен с щастие, ентусиазъм и надежди.
И тъкмо когато зрителят с тъга и разочарование е повярвал, че сме обречени да живеем в това така трагично в същността си статукво, идва финалната сцена, в която един мъж, прекарал години в летаргичен сън, се събужда - внезапно и силно като след инжекция с адреналин в сърцето.
С метафорично намигване финалът с танцуващия под дъжд от шампанско Мадс Микелсен е именно такъв, за да напомни, че макар да не смяташ себе си за добър танцьор, не означава, че си забравил как се танцува.
Не само аз, но и други, които вече са го гледали, твърдят, че "Още по едно" предлага може би най-добрия, най-зареждащия с вяра в утрешния ден завършек на ограбената откъм филмови събития и положителни емоции 2020-а година.
Филмът вече получи признанието на критиката, печелейки вота на журито във всички по-важни категории на тазгодишните Европейски филмови награди. И, разбира се, Мадс Микелсен заслужено получи приза за най-добър актьор. Прогнозите са, че лентата ще бъде и след номинираните за "Оскар" чуждоезикови филми за 2021 г.
A тези от вас, които споделят моите симпатии към Мадс Микелсен и които искат да го видят на живо, пишете ми "на лични" и ще ви дам адреса на кръчмата, където актьорът ходи да пие бира и играе билярд. Аз, за разлика от съдържателката на бодегата, не съм чак толкова дискретна...
