Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Последният дуел": Три перспективи, една от които добра

Независимо какви неща са ви се случвали в живота, радвайте се, че не сте френска дама, преживяла 14 век.

Малко са нещастията, които подминават Маргьорит дьо Каруж във филма на Ридли Скот "Последният дуел" - епичен исторически епос, който разказва за света на жените от Средните векове, 100-годишната война между Англия и Франция, капризите на френската правосъдна система, но най-вече за мъжката суета на рицар и оръженосец от това време.

Връщайки се назад към историческите драми на Ридли Скот, нагледно е, че той винаги е бил привлечен от кръвта, адреналина, калта и конфликтите. Спомнете си прашните арени на Древен Рим от "Гладиатор" или Йерусалим в ерата на кръстоносците от "Небесно царство". Фокусът на режисьорското му око естествено се ориентира към напрежението и посечените човешки тела, а този подход към разказването на истории отдавна се превърна в маркер за неговите филми.

Не би следвало да се изненадваме, че Ридли е харесал стар конфликт по истински събития, че е поискал атмосферата на сценария да е разкъсана от безпокойство, нито че е решил да облече добре познати холивудски физиономии в рицарски брони, за да ги удари челно един в друг. Това, което е забележимата изненада в последния филм на режисьора, е, че мечовете на героите почти не се изваждат, а свирепите битки се броят на пръсти.

"Последният дуел" не е непременно историческата драма, която ще очаквате от Ридли Скот, но по други стандарти е добра историческа драма.

Въпреки че примамката в сюжета изглежда рицарството, при подреждането на пълната картина, темата за войната малко по малко избледнява и в центъра на събитията попада обвинение в изнасилване, при което жертвата търси справедливост.

Историята е базирана на действителен случай, описан в книгата "Последният дуел" на Ерик Джагър (изд. "Сиела", 2020 г.), а филмът представя събитията през три различни гледни точки. Перспективите са субективни и при писането им сценаристите очевидно са се водели от старата максима, че истината винаги е по средата.

Замесените в средновековния скандал са Жан дьо Каруж (Мат Деймън), Жак льо Гри (Адам Драйвър) и Маргьорит дьо Каруж (Джоди Комър), всеки от които има различна версия за случката, която ги води до смъртоносния дуел. Макар че събитията са еднакви, отношението на персонажите към тях не е.

Снимка: Форум Филм България

А това дава възможност на зрителите да видят едни и същи сцени, едни и същи герои през различен ъгъл и сами да си извадят заключенията кой казва истината и кой лъже.

В първия сегмент от филма събитията са описани от гледната точка на Жан дьо Каруж, който вижда себе си като човек на честта, безстрашен и хладнокръвен дотолкова, че е готов да защити достойнството на изнасилената си съпруга в години, когато е по-прилично да замълчиш. В представите си той е спасител, а Льо Гри е забравилият се от алчност и власт стар приятел, който му дължи живота си.

Следва втората глава от историята, развита през погледа Жак льо Гри. От нея става ясно, че той смята себе си за ренесансов тип, лоялен на приятеля си и опитващ се да контролира бушуващите страсти в себе си, докато е около красивата съпруга на Жан. Жак вярва, че е влюбен и нещо повече - убеден е, че чувствата му са споделени, което му дава кураж да преследва Маргьорит, след като враждата му с Каруж се изостря.

И тъй като няма как да се говори за изнасилване, без да се даде думата на жертвата, на финала идва и разказът на Маргьорит дьо Каруж - стожерът около който се върти целият сюжет и чието свидетелство за изнасилване стимулира каскада от епизоди, водещи към дуела между Жак и Жан.

Снимка: Форум Филм България

И без да сте чели предварителното описание на филма, става ясно, че трите фрагмента на "Последният дуел" са писани от трима сценаристи. Разликата в стила при смяната на призмата, от която се развива историята, лесно се долавя. А ако има някакви съмнения за убедеността в правотата на някой от героите, то поне бързо може да се оцени кои от писателите е предал сюжета най-въздействащо.

Автор на първата част е Мат Деймън, на втората - Бен Афлек, а на третата Никол Холофцефер ("Може ли да ми простите?"). Деймън и Афлек грабват писалката за втори път заедно след "Добрият Уил Хънтингтън" и отново поставят въпроса - дали е необходимо да си сътрудничат в сценариите?

Химията на екран между тях е силна и стига да си затворим очите за нелепите им прически в "Последният дуел", може да се каже, че добре си подават топката като актьори. Но в сценарно отношение резултатът от тяхната работа е подобно на импровизация в "Часът на аматьора".

Деймън, който пише през перспективата на Жан дьо Каруж, не е успял да укроти мислите си в една посока, което не е в услуга на филма, при все че сюжетът започва с неговата версия за случилото се.

Бен Афлек е далеч по-съсредоточен върху изнасилването на Маргьорит - основната тема на текста, която успява да представи по-подредено, но като че ли забравя, че в този филм играе поддържаща роля и не би трябвало да измества толкова често основния герой на сегмента - Жак льо Гри, изигран от Адам Драйвър.

Спасението за сценария се явява Никол Холофцефер, която пише през перспективата на Маргьорит дьо Каруж и точно във финалната част успява да даде автентичен глас на "Последният дуел", да подреди логично събитията и да запълни празнините.

Някъде между тях в накъсания сценарий е и Ридли Скот, който в този проект е много по-обран и почти неразпознаваем. Неговият автентичен почерк излиза наяве едва в последната сцена от филма, когато представя битката между Жак и Жан. Тук на ход е истинският Скот с фантастичната бойна хореография между актьорите и детайлно представените сцени на насилие.

Но онези, които са очаквали да поемат творческото му въображение в пълни шепи, ще останат разочаровани."Последният дуел" е по-скоро съвместен проект, в който за режисьора е оставено определено място под слънцето, но на Скот се е наложило да свие част от идеите си и да бъде отборен играч.

В крайна сметка обаче, въпреки пропуските и опитите за експерименти, филмът е оставя следа в съзнанието, исторически коректен е през повечето време и ако забравим за момент за влиянието на движението #MeToo в Холивуд, на него може да се гледа като битка за защита на личното достойнство, която на финала се превръща в жесток фарс. 

"Последният дуел" излиза по кината от 15 октомври. 

 

Най-четените