Филмът "Жената на прозореца" тръгна с фалстарт. Първоначално премиерата беше насрочена за октомври 2019 г. и заедно с втората част на "ТО" беше сред най-очакваните продукции през последната есен преди COVID-19 да пенетрира живота ни.
Да, но филмът по романа на Ей Джей Фин първо бе отложен за май 2020 г. заради поглъщането на филмовия бизнес на Fox от Disney. После знаем какво се случи, а след като светът затвори и кино индустрията потъна в сън, Netflix купи правата на "Жената на прозореца" и миналата седмица най-сетне успяхме да го гледаме.
В първите кадри зрителят намира Ейми Адамс на психотерапевтична сесия в собствения ѝ дом. Социално инвалидизирана заради тежка форма на агорафобия, героинята ѝ д-р Ана Фокс е в плен на алкохола и психиатричните лекарства. Единственото, което я свързва с външния свят, са фотоапаратът ѝ, през чийто обектив наблюдава съседите си, и телефонните разговори със съпруга ѝ.
Самата Ана е детски психотерапевт и когато в къщата ѝ нахлува 15-годишният Итън Ръсел, тя започва да подозира, че нещо в семейството му не е наред.
Скоро след това неприятна случка на Хелоуин запознава Ана с майката на Итън, Джейн (Джулиан Мур), и двете прекарват заедно една приятна вечер на пиене на вино в компанията на смешен котарак. Скоро след това, в класически scare jump момент, кървавата ръка на едната, залепена за прозорец, слага край на това прохождащо приятелство и начало на един нов кошмар в живота на Ана.
Изолацията, в която съществува психотерапевката е гарнирана с шепи хапчета, червено вино и стари филми и е визуално подчертана от блестящо розовите и смразяващо сини нюанси, които операторът Бруно Делбонел вкарва в къщата на героинята. Въпросната изолация може би ще напомни на мнозина за месеците на локдаун. Но ако това активира травмите ви, имайте предвид, че героинята на Адамс ще ви бие по травма и то съкрушително.
След като става свидетел на убийство, Ана повлича зрителя със себе си в мрачен хаос на догадки, обвинения и смесване на обективната реалността с тази от психичния ѝ свят. Хаос, напомнящ "Злокобен остров" на Скорсезе и правещ реверанс към "Задният прозорец" на Хичкок, към чието творчество ни връща и една по-нататъшна сцена от филма, в която има замесен нож и отривисто ръгане.
Прави впечатление, че за човек в депресия и страдащ от тревожно разстройство, Ана все пак е съхранила чувството си за хумор и една известна жизненост. Както се случва и в живота, откриването на кауза, която счита за важна, вади човека на повърхността на депресията и го връща в живота.
Ана е сигурна, че Алистър Ръсел (Гари Олдман) е убил съпругата си и тормози сина си. За да разкрие убийството на приятелката си обаче, тятрябва да убеди полицията, че е надежден свидетел, което се оказва невъзможно предвид психичното ѝ състояние и злоупотребата с медикаменти и алкохол.
Като живо доказателство за нейната невменяемост се явява съпругата на Алистър, която вече не е Джулиан Мур, а Дженифър Джейсън Лий, и по всичко личи, че тя никога не е била наръгвана с нож от съпруга си, както твърди Ана.
Режисурата на Джо Райт (който си партнира с брилянтния Гари Олдман за втори път след "Най-тъмния час") вкарва "Жената на прозореца" в театрална рамка, обусловена първо от ритъма на психотерапевтичните сесии на Ана и повтаряемите фрази, и затвърдена в сърцераздирателния монолог на Ейми Адамс, след който зрителят разбира, че агорафобията ѝ е следствие от чудовищна травма.
Тук изпъква и един от най-интересните философски въпроси на филма: как се живее след такава травма и защо. Отговорът е деликатно поднесен през призмата на грижата за Другия и попадането в животозастрашаваща ситуация. В крайна сметка, желанието за живот е по-кораво, отколкото депресивността вследствие на опустошителни житейски събития.
Другият въпрос, с който се занимава филмът, е този за вечното съмнение дали конспирациите са зловещи теории, обитаващи обърканите умове на хора, излезли извън релсите на нормата, или са ужасяваща реалност, която се крие зад липсата на доверие в онези, които са изгубили своята психична стабилност. Фройд е казал, че "понякога пурата е просто пура", но пак той е казал и че "една параноя никога не е безпочвена".
Между тези твърдения на бащата на психоанализата се люшка и сюжетната линия на филма.
Все пак, има някои дразнещи сюжетни неравности, които правят впечатление. Например това, че Ана, която непрекъснато виси на прозореца и дебне съседите с фотоапарата си, така и не прави снимка, докато наблюдава как Джейн изхвърча на другия край на стаята с нож в корема. Как така?
Едностранчивото и вече досадно представяне на "хапчетата" като някакво примитивно зло, което прави от човека с психично страдание халюциниращо зомби, което не може да различи реалност от делюзия, също не е много хитър ход. Хорър моментите са класически, с което носят и риска на класиката - да стане досадна, ако се прекали с нея.
Филмът обаче е гледаем и въпреки че много хора вероятно ще се досетят какво ще е развитието на интригата, не е крайно безинтересен.
Играта на Ейми Адамс не стои под въпрос. След "Американска схема", "Първи контакт", "Учителят", "Боецът", "Съмнения", "Джунбърг", "Големи очи" и "Нощни животни", не сме очаквали Адамс да играе слабо, но с намъкването в кожата на Ана Фокс актрисата може би се доближава до своя първи "Оскар" (след като е номинирана за такъв 6 пъти).
Маниакалното кикотене, паническото притреперване, тоталното объркване и френетичното търсене на телефона са само част от арсенала с актьорски техники, който Адамс вкарва, за да направи героинята си травматизираната, страдаща, но пазеща личността си на дъното на болката си жена, която познават читателите на романа.
Още нещо, на което си струва да обърнем внимание: Ейми Адамс се вписва в един нов и очарователен стил на женска актьорска игра, в който актрисите умишлено, органично и истинно поругават женствеността си и загърбват всяка капка суета, за да влязат в кожите на героините си. Видяхме го наскоро и при Франсис Макдорманд в "Земя на номади", но лидерът в тази категория безспорно е Кейт Уинслет с ролята си в "Мер от Ийсттаун" и Адамс не може да я надмине.
Очаквано, Гари Олдман и Джулиан Мур също изпълват образите си съвършено и въпреки че Мур участва на практика в една сцена, ни подсеща, че нямаме търпение да я гледаме в екранизацията на "Романът на Лизи" по Стивън Кинг.
В актьорския екип виждаме и Уайът Ръсел (новият Капитан Америка от "The Falcon and the Winter Soldier" от вселената на Marvel), който играе наемателя на Ана, и младия Фред Хечингер, който (ВНИМАНИЕ! ЛЕК СПОЙЛЕР!) в края на филма може да ви напомни леко на Едуард Нортън в "Първичен страх".
"Жената на прозореца" не е филм, който ще ви разтърси, нито такъв, който ще запомните за дълго. Сюжетът е по-скоро предвидим, а любителите на истински тегавите филми на ужасите няма да са впечатлени. Ако обаче ви се гледа приятен трилър с театрална естетика и добра актьорска игра, няма причина да не го гледате.
