Може да са минали 30 години откакто Боб Марли физически вече не е между нас, но във всеки друг смисъл той е с нас повече отвсякога. Първата и единствена суперзвезда на регето почина от рак на 11 май 1981 г. едва на 36 години. Но ако той още тогава беше музикален водач и пророк, три десетилетия по-късно животът и делото му добиха статута на месия.
Точно както една Доли Партън е по-голяма от кънтри музиката, и Боб Марли е по-голям от регето и влянието на неговата музика нараства все повече с всяка изминала година. Годишнината от смъртта му е повод да си спомним за това какъв беше той - по думите и разказите на онези, които го познаваха.
Джуниър Марвин, музикант от групата му, вижда Марли като "истински гражданин на света". "Той усещаше, че като наполовина черен и наполовина бял, неговата работа е да събира хората от всички цветове заедно - без значение дали си китаец, индиец, зелен, жълт, розов, син, виолетов или какъвто и да си. Той усещаше, че неговата задача е да обединява хората с музиката си.
"Животът на Боб и блясъкът на неговата личност придвижиха ерата на колониализма към независимостта", твърди британската писателка Вививън Голдман, популярна музикална журналистка през 70-те и автор на книгата за Боб Марли "Книгата на Изхода".
"Докато отрасва в Ямайка, отначало в глухото селце Найн Майлс, а после в градското гето на Тренчтаун, през цялото време в училище го учат, че кралицата е неговата майка, а Лондон е мястото, където трябва да отиде, както пее в една песен стар певец на калипсо. И той е много въодушевен от пристигането си в Лондон, където прекарва важни за формирането на личността му периоди в различни места", казва Голдман.
Първите посещения с групат аму The Wailers обаче са пълни с тежка работа и не носят особени приходи.
Повечето хора си нямат представа и какво е да си растафарианец.
"Помня първия път като го видях, беше в Манчестър", спомня си Джон Ноулс, служител на "Айлънд Рекърдс" от онова време.
„Имаше към 100 човека там и всичките се чудеха: „Абе, къв е тоя пич с тая кучешка прическа?". Фотографът Денис Морис, който по-късно става приятел с Марли и е автор на накои от най-известните му портрети, обяснява: "Това беше по време на първото му турне, когато „Айлънд" се опитваха да го наложат на рок пазара. Понякога влизаха само по 100 или 200 човека на концерт, но Боб винаги се държеше на сцената така, все едно всичко е продадено, понеже за него тези 200 означаваха, че утре ще станат 400, 600, 800".
Връзката на Марли с Лондон става неразривна след двата концерта на групата му в „Лисиъм Тиътър" през лятото на 1975 г., които раждат лайв албум и незабравимия му пръв сингъл в класациите - „No Woman No Cry".
"Мястото беше претъпкано. Беше толкова горещо, че в един момент сякаш заваля, когато потта се кондензира по тавана и започна да пада долу, а хората крещяха: „Джа!". Той направи един от най-великите си концерти. Албумът показва цялото му величие и разбирането му, че това е неговият миг. И той се възползва от него".
Марша Грифитс, пяла много години с Марли в съпътстващата го група I-Threes, е била с него на сцената и в този концерт. "Виждах как Боб повдига хората в един друг свят. Тази нощ няма да я забравя никога".
Друг сътрудник на Марли от онова време е музикантът и радиоводещ Дон Летс. "Трябва да разберете, че първото поколение чернокожи днес говори и се изразява свободно, но тогава, в средата на 70-те това си беше смущаващо. Ние знаехме как трябва да звучим, защото издавахме плочи, но нямахме идея за визуалния ни образ чак докато не се случиха две неща: филмът „The Harder They Come" и появата/пришествието на Боб Марли".
Боб Марли се мести в Лондон в началото на 1977-а като следствие от политически мотивиран опит за убийството му, когато въоръжен мъж открива огън срещу дома му в Ямайка. Певецът и няколко души от групата му се разминават на косъм от смъртта.
„Ужасяващо е даже да си помислиш, че твоите собствени сънародници ще се опитат да те убият", казва радиоводещият Дейвид Родиган. „Той все пак пя на концерта за мира „Усмихни се, Ямайка" два дни по-късно, което беше проява на изключителния му кураж. Но чувстваше, че е неизбежно да напусне Ямайка".
За щастие, тази непредвидена година във Великобритания той запълва с игра на любимия си футбол, вдъхновява брака между пънка и регето, който лично той отбелязва в парчето си „Punky Reggae Party", и записва Exodus - албумът, допринесъл за формиране на легендата около него повече от всяка друга негова плоча.
Днес спокойно може да се каже, че тази легенда блести по-ярко отвсякога преди. "Мисля, че той би бил изключително развълнуван от начина, по който присъства в света", казва основателят на „Айлънд Рекърдс" Крис Блакуел.
„Основното нещо, което Боб искаше, беше да стигне до всички хора по света", добавя той.
