Кание Уест
Това можеше да е който и да е от седемте албума, които Уест издаде през този век, като каталог на слава, триумф, любов, загуба, невероятно слаби каламбури, доста прилични каламбури, каталог, създаден от един-единствен творец. MBDTF просто бе албумът, в който той говореше за всички тези неща наведнъж — портретът на мъж, завземащ светлината на прожекторите, давещ се в нея, и след това намиращ начин да превърне това опустошително изживяване в изкуство. Всеки, който желае да бъде известен или да прави музика, за да си изкарва хляба с нея — или и двете едновременно — трябва да бъде заставен да слуша първо MBDTF. Останалите като нас имат свободата да му се наслаждават заради кървавото, трудно спечелено, титанично постижение, което е.
The Strokes
Когато настъпи Y2K, MTV виджеите и захариновите поп-ентусиасти ни казваха, че рокендролът е мъртъв. Но пък тогава, отникъде, дойде този привидно базов китарен албум, създаден от пет облечени в кожа хипстъри (преди още хипстърите да излязат на мода). Не казваме, че този албум е спасил рока за новото хилядолетие... Всъщност не, казваме го.
OutKast
Andre 3000 с накъдрена коса, крещящ Don't pull the thang out unless you plan to bang? Не, това със сигурност не е хип-хоп. По-скоро бе електрически госпъл, сякаш небесата са се разтворили и ни бяха разкрили, бе ангелите са киборги и че Pearly Gates небесните порти са с електрически заряд. Със странните измерения на Stankonia, доминиращи радиовълните — ако не друго, поне с "B.O.B.," "Ms. Jackson" и "So Fresh, So Clean" — OutKast доказаха, че хип-хопът няма външна граница и всъщност е толкова доминиращ и безграничен, че дори не би трябвало да се счита за отделен жанр.
Daft Punk
Никой, включително Daft Punk, не е правил по-добър денс-албум — голям, ярък и меланхоличен, и база за почти половината от попмузиката, излязла след него, от Кание до Skrillex и Фаръл, всички те дори и досега безсрамно грабещи от съкровищницата на Discovery и до наши дни.
Номинация от DAFT PUNK: Гореспоменатият Is This It на Strokes. "Джулиан и неговите колеги тръгнаха по стъпките на Velvet Underground, Television, Suicide, Ramones и Blondie, създавайки свеж, отличителен звук, който чакахме повече от десетилетие."
LCD Soundsystem
Никой друг албум — никоя друга отделна песен, в случая на "All My Friends," която би трябвало да се доставя в комплект с ключовете за първия ви апартамент в Ню Йорк — не улавяше по-добре дезориентиращата тръпка от това да бъдеш млад, умен и с разбито сърце в първото десетилетие на XXI век.
D'Angelo
Този син на свещеник и гениален композитор привлече на своя страна призраците на гении, съчетавайки рап и аренби, плюс болезненото усещане за празнота в призрачно, чувствено изкуство. А, и защото Джъстин Тимбърлейк казва същото.
Франк Оушън
Чакахме 30 години за новия Марвин Гей. След това изведнъж се появи Оушън и неговият дебют Channel Orange — напълно завършена абсолютна класика от изпълнител, който дори не си направи труда да извърви и една от стъпките между "новак" и "майстор." Няма нужда да чакаме повече.
The White Stripes
Джак и Мег изградиха от суровия гаражен рок на първите си три албума съвсем нов, различен саунд, вземайки своята гневна арогантност и канализирайки я в амбиция: унищожителен блус, ексцентричен фолк, пънк в духа на Stooges, съзерцателни любовни песни. Ако случайно сме го забравили, ни бе напомнено, че Джак умее да стърже здраво на китарата.
Джъстин Тимбърлейк
След всички SNL епизоди и участия при Фалън и филмови роли, почти е трудно да си спомним колко радикален беше този албум, когато излезе — моментът, когато 25-годишното хлапе, оцеляло от месомелачката на бой-банда премина в авангарда на попмузиката, създавайки преливащо от секс аренби с космически звук, благодарение на възродилия се, надминаващ себе си Тимбаленд. Сериозният актьор JT и зрелият соулпевец JT с нищо не превъзхождат този младеж.
Номинация от Джъстин: "Voodoo на D'Angelo и Kid A на Radiohead. Може да звучи иронично, че избирам два албума, излезли в първата година на XXI век, с всичката велика музика, появила се след този момент. Но тогава бях на 19. Бях готов да слушам музика по различен начин. Не само че те бяха пълни с чудесни песни, но и звученето им наистина ми повлия. Те бяха завършени цялостни творби — едновременно прогресивни и ретро. Те преобразиха света, в който бях тогава. И в крайна сметка те доведоха до желанието ми да запиша първия си солов албум. Винаги ги цитирам като вдъхновението, което ме е накарало да си размърдам задника. Винаги се връщам към тях, и те все още го правят (карат ме да си размърдам задника)."
Ghostface Killah
Това е първата и последна класика, която анархистът по душа, дяволски умен и приятно безумен член на Wu-Tang Clan издаде през този век. С 21 парчета в него, и нито едно от тях — включително скеча за тип, опитващ се да удари с парите Ghostface за дрога — не сваля нивото и на йота.
Ейми Уайнхаус
Заради дълбините и болката на нейния глас — който звучеше като нещо, което тя е оставяла на студа за през нощта твърде дълго и после го е изстисквала на сутринта. Също така: заради неангажиращата искреност, която тя внесе в изреждането на собствените си недостатъци. И накрая: защото за един кратък миг, тя изтласка демоните надалеч, за да създаде нещо, толкова изпълнено с живот.
Джей Зи
Защото в последните три минути чупихме мебелите в офиса, докато слушахме неуморимия химн "U Don't Know." Изглежда странно дори да се опитваме да се аргументираме за този ни избор. Това е Джей Зи. И Кание Уест и Джъст Блейз, и Еминем и Тимбаланд. Изобретяващи — и после незабавно изпипващи до съвършенство — триумфалната, безгрижна, по-мащабна от самия рап митология, в която Джей се обвива оттогава насам. (Самият Джей го поставя на второ място сред великите си албуми, след Reasonable Doubt; позволяваме си да не се съгласим.)
Beck
Това беше моментът, когато сополивият певец на "Loser" и "Where It's At" скъса с тогавашната си приятелка, махна си главата и изрови на бял свят мрачното си емоционално ядро.
Номинация от Beck: "Arular на M.I.A. Можете да почувствате този албум във въздуха няколко години преди тя да го запише — само тези невероятни калейдоскопични филтри на различни култури, съчетаващи се по чист, невинен начин. Албумът имаше политическата атмосфера на ранните Public Enemy, но излъчваше забавление и енергия. Тя е невероятно добър разказвач."
Пи Джей Харви
Поли Джийн може да пее дори за телбод и пак ще бъдем омаяни — този дълбок глас, начинът, по който тя поднася грубовати мелодии с поетични, безмолостни текстове. Тук тя се захваща с крайно мащабна цел - отчайващото състояние на съвременния английски социално-политически пейзаж, и резултатите са унищожителни.
Гил Скот-Херън и Jamie xx
Вокалите ще ви размажат с уморената, оправдана тъга, която Скот-Херън внесе в последния си албум преди смъртта си през 2011; ремиксът на албума от Jamie xx — колеблив, прекрасен и преливащ от обожание към Скот-Херън — ви връща отново на повърхността.
Номинация от JAMIE XX: "Номер едно: Original Pirate Material на Streets. Това беше едно от първите неща, които чух, когато реших да правя музика с компютър. Въпреки че можех да свиря на някои инструменти, не бях достатъчно добър, за да бъда оригинален. С електронната музика беше различно. Всяка песен е практически семпъл, басова партия и бийт, който да даде на Майк Скинър пространство, в което той да се изяви. Той само говори иразказва истории. И той се развива в района, където съм пораснал — Брикстън, югозападен Лондон. Всички на моята възраст го слушаха. И всички го разбираха и харесваха."
Yeah Yeah Yeahs
А-ха, а-ха, а-ха, ахххх! Бавните парчета ("Maps" звучи по радиото) на албума на YYY са повече като водни препятствия в 37-минутния изпълнен с пот спринт. Карън О + барабани + китара дава ефекта на пъхане на езика в контакта, но е по-лесно да танцувате на фона на нейния звук.
Номинация от Карън О: "They Threw Us All in a Trench and Stuck a Monument on Top на Liars. С екстремни, абсурдистки парчета, за мен той беше перлата в короната на нюйоркската музикална сцена на границата на двете хилядолетия. Тогава го гледахме със съмнение, но сега съм сигурна, че изживявахме момент на просветление."
Vampire Weekend
След като създадоха два солидни албума за звученето на пролетния семестър в Ню Йорк и летата на бариерните острови, те надминаха себе си с радикална декларация за зрялост, която спечели съвсем нова вълна от слушатели. VW прецениха какво да махнат и какво да култивират. Текстовете са по-мъдри и по земни, гласовете - по-гъвкави, музиката - по-мащабна. Не че не сме смятали, че те ще се доберат дотам — просто се случи, да кажем, около 10 години по-рано от очакваното.
Номинация от Езра Кьониг: "Освен Stankonia? Какво ще кажете за The Glad Fact на Dirty Projectors? Той се появи в момент, когато хората наистина се чудеха накъде ще поеме алтернативният рок. Дейв Лонгстрет имаше уникален глас — и не говоря само за гласа му на микрофона, но и за цялостната перспектива. Също така: това беше единствената ми публикувана някога музикална рецензия."
Бионсе
Най-великата изпълнителка на аренби на века най-накрая създаде албум, който е толкова секси, озъбен, мек, странен и изключителен, колкото е и самата тя. И го пусна без предупреждение или фанфари в една декемврийска вечер, давайки ни нещо, което не сме виждали от много време — момент, когато всички слушахме едно и също, едновременно. (Всъщност и гледахме, също.) Надяваме се "албумите" като този да са бъдещето.
J Dilla
Преди да умре от рядко заболяване на кръвта на 32 години, Джеймс Дюит Янси — J Dilla — бе любимият продуцент на любимия ви продуцент. И Donuts бе неговата най-страхотна творба: неангажиращ, противоречив и умело композиран. Той е изцяло съставен от препокриващи се семпли и нетрадиционни ритми - без да изрече и дума, J Dilla създаде албум, който все още има да каже много неща.
The Libertines
Когато времената бяха добри, Пийт Дохърти и Карл Барат затваряха в бутилка рокендрол гръмотевици. Потни и плюещи в устите си, докато пеят "Ако си изгубил вярата си в любовта и музиката, краят не е далеч" в един общ микрофон. Барабаните задават темпото твърде бързо, сякаш всичко е извън контрол, сякаш не може да издържи. И то наистина не можа.
Фиона Епъл
След 6-годишна пауза между албумите — в които обмисляше дали да не се оттегли, бе загубила вдъхновение при писането на текстове, а лейбълът й бавеше готовите записи — Фиона изведнъж се оказа пораснала. С помощта на продуцента Джон Брайън, тя създаде звук, толкова огромен и ярък, сякаш всичката тъга, която бяхме свикнали да очакваме, бе напъхана зад прожектор.
