Има няколко неща, които са по-стимулиращи от това да се намираш в центъра на мошпит по време на концерт на JPEGMAFIA. Да - мошпит, да - на концерт на рапър.
На сцената на тазгодишния фестивал Primavera Sound в Барселона, 30-годишният рапър изливаше агресията си музикално, докато тълпата под него се блъскаше в тежко меле, каквото човек може по принцип да по метъл, хардкор и пънк концерти.
Самият JPEGMAFIA изглежда, звучи и се държи като нещо средно между младия Иги Поп и DMX. С вокали, които бързо преминават от спокойни до ожесточени, изпълнителят, чието истинско име е Барингтън Хендрикс, рапира бързо като картечница. Текстовете му, изобилстващи от модерен интернет сленг, са язвителни и сатирични.
Една от песните му се нарича I Might Vote 4 Trump ("Може би ще гласувам за Тръмп"), а в друга, също част от експерименталния му нов албум All My Heroes Are Cornballs, той рапира, как като чернокож иска да бъде осиновен от Мадона и как доволно пие сълзите на "селяндурите".
Ако се заслушате в музиката му, върху грозните, неравни бийтове, изградени около тежки вълни от дисторшън и пищящи синтове, вникнете в бунтарските текстове и усетите агресивната енергия, която Хендрикс излъчва, спокойно може да заключите, че той е продукт колкото на хип-хопа, толкова и на онзи стар, нихилистичен пънк, който по принцип асоциираме със Sex Pistols и The Ramones.
В Барселона, докато десетки тийнейджъри ентусиазирано хедбенгват на песни с подривни заглавия като I Cannot Wait Until Morrissey Dies ("Нямам търпение Мориси да умре") и Digital Blackface ("Дигитално черно лице"), е лесно да се търсят паралели между JPEGMAFIA и агресивните сценични образи на легендарни борци срещу елитарния капитализъм от британската пънк сцена от времето на Маргарет Тачър. Младият рапър носи същият този дух на неосъзната младежка агресия, еуфоричност и търсене на свобода.
И Хендрикс е доволен от това сравнение.
"В началото на 80-те години, когато рапърите не са можели да правят концерти в лъскави зали, защото полицията е била твърде расистки настроена, местата за пънк са били тези, които са ги пускали на сцената си", казва той. "Предполагам, че расата е била най-важното, разделящо рапа от пънка в представата на обществото, но и двете са били устойчиви жанрове, които са били възприемани негативно от елита, просто защото са такива, каквито са. Те са убежище за аутсайдерите. Винаги съм чувствал, че те са били почти едно и също, но опаковано по различен начин."
През тийнейджърските си години той споделя, че е бил еднакво ентусиазиран от рапъри с политически послания като IceCube и Chuck D, и от хардкор пънк банди като Bad Brains и Fear. "Гледах Fear на живо на много ранна възраст, така че можете да кажете, че съм движен от същата енергия."
Съвременни пънк-герои
Сега, JPEGMAFIA е един от десетките млади рапъри, сериозно разчитащи на духа на пънка, за да създават музика, подходяща за пого. Изпълнители като Death Grips, Run The Jewels, Denzel Curry, Danny Brown, Sheck Wes, Rico Nasty, Ski Mask The Slump God и Травис Скот (който беше арестуван през 2017, след като полицията го обвини в провокиране на масови безредици по време на един от концертите му) излизат на сцена със същия бунтовен плам като пънк-иконите от 70-те и 80-те години.
Приликата на агресивният рапър от Нортхемптън Slowthai с легендарния Сид Вишъс, докато се подмята по сцената по време на концерт, е осезаема. Със същия нихилизъм на откровената пънк провокация той критикува и токсичния дух, витаещ във Великобритания около Brexit. Пример за това е и появата му на наградите "Мъркюри" през септември, когато излезе на сцената с фалшива отрязана глава на премиера Борис Джонсън.
Тази смесица между пънка и рапа се усеща все по-сериозно като смесица от нихилизъм, борба срещу статуквото на капитализма и откровена провокация към общоприетото и вече мнозина са тези, които искат да се качат на борда на това ново течение.
Кени Бийтс - дългогодишен продуцент от Лонг Айлънд - е един от тези хора. Той работи с много от модерните сега ъндърграунд пънк-рап изпълнители, оформяйки звученето им.
Той вярва, че фактът, че все повече рап-изпълнители имат страст към първични викове и грубовата обработка на звука е просто отражение на съвременността.
"Преди месец трябваше да направя шоу, само 24 часа след като две масови престрелки тук се бяха случили тук, в Америка. Планетата буквално гори, така че какво друго да направи изпълнител като Rico Nasty, освен да крещи? За рапърите това е практически инстинктивно в този конкретен момент. Така те осмислят света", обяснява Кени Бийтс.
Той казва, че в момента продуцира албум за хардкор пънк бандата Trash Talk, "който е чист траш, без електронни дръмове, но начинът на работа не е много по-различен от този, когато работя с JPEGMAFIA или Slowthai".
Протест от XXI век
В тази ера на социални медии, където хората подмятат злостни политически позиции през няколко секунди, Кени вярва, че музиката на протеста срещу елита трудно може да пробие през шума. За да има реално въздействие, въпросът не е толкова какво казвате, колкото как го казвате.
"Трябва да накарате хората да мислят за обществото по по-малко буквален и по-първичен начин. Въпросът е да се използват най-малко звуци, за да се постигне максимално шум и енергия, а басите да блъскат така, че да се чувствате сякаш ви удрят в лицето. Голяма част от рапа, който продуцирам, е точно с този тип пънк атмосфера", обяснява той.
"Когато работя с JPEGMAFIA, той иска от мен най-лошия възможен бийт. Идеята е, че рапър, който прави нещо толкова сурово и грубо, и хаотично, определено ще изпъкне и ще изглежда по-човешки в момента, защото нещата са кофти наоколо", допълва още той.
Rico Nasty, с истинско име Мария Кели, е 22-годишен рапър от Мериленд, която е почти толкова енигматична и експлозивна колкото JPEGMAFIA. Фактът, че тя като жена залага на подобен имидж я прави всъщност дори още по-видима.
В песни като Bitch I’m Nasty и Rage, които са продуцирани от Кени Бийтс, Кели цели да удари максимално слушателя - стържещи китари, режещите барабани и истинска отрова, всяка дума. И всичко това е поднесено сякаш стоиш лице в лице с най-страшния си враг. Понякога тя просто започва да крещи между акордите.
"Ако дойдете на шоу на Rico Nasty, ще видите всякакви хора, танцуващи заедно като едно цяло в погото. Виждам хетеро-пичове да правят пого наравно с гейове, и това ми харесва. Много от тези хора не са в състояние да излеят гнева в реалния свят, без да бъдат демонизирани, особено чернокожите жени, но те могат да го направят на моите концерти и с моите песни. Това е безопасно пространство, където да се излее всичкият гняв, и това е здравословно. Почти като групова терапия е", обяснява рапърката.
В свят с неограничен избор, благодарение на стрийминг платформите като Spotify и Apple Music, Кели вярва, че феновете очакват повече от любимите си изпълнители - защото, ако техният интерес намалее, те бързо могат да преминат към нещо друго.
Като въплъщава безстрашните пънк ценности на нейния идол Джоан Джет, тя се стреми да оправдае очакванията им.
"Те трябва да ме виждат да полудявам на сцената, или просто не си върша работата! Важно е да показваш емоциите си, защото те са платили сериозни пари, за да те гледат, и не искат да те виждат как стоиш на едно място. Ти си човекът, който е създал любимата им песен, така че трябва да изпълняваш, докато не си изгубиш гласа (както някога се случваше с гласовете на пънк изпълнителите", допълва още тя.
Това е нещо, с което Хендрикс е много съгласен. Пънкът през 70-те години е бил реакция на прекалено концептуалния прогресив рок на банди като Pink Floyd и Genesis. Двуминутните песни на Sex Pistols, използващи минимално количество акорди, изсвирени максимално зле, са били в рязък контраст със "стадионния рок", който някои млади хора са считали за претенциозен.
По подобен начин Хендрикс сега вярва, че причината рапът с пънк-излъчване да е актуален в момента, е че мелодичният "трап" саунд, пускан по радиото от толкова време, също започва да се изтърква.
Феновете търсят нещо, което да противостои на старателно продуцираните клубни трап-хитове на звезди като Дрейк и Migos, което означава музика, която е по-неуравновесена и не звучи като по сценарий. Затова все повече се търси остра и режеща музика с изпълнители, които ще се раздават докрай и ще се чувстват комфортно да карат хората да се чувстват... некомфортно.
"Огромна част от рапа звучи еднакво, и това е окей, но това означава и че някои хора искат нещо, което е пълната противоположност на това. Навлизаме в ера, в която трябва да оставяте част от себе си на сцената, и наистина да раздвижите тълпата. Хората няма просто да приемат присъствието ви, или да правите жестове и гримаси на фона на песента. Трябва наистина да си вършите работата. Може би точно там идва пънк-рапът. Чувствам се сякаш това е единственото време, в което този саунд има шанс да пробие сред масите", обяснява JPEGMAFIA
Два обединени жанра
Но ако пънк-рапът има смисъл за този конкретен културен момент, това определено не е нов феномен. Както изтъква Джон Роб, автор на "Пънк рокът: Живата история", рапът и пънкът за първи път са се преплели през 80-те години, във време, когато The Clash са експериментирали с рап-елементи в албума The Magnificent Seven.
Той смята, че Public Enemy са били първата банда, която наистина е обединила двете различни аудитории, с техния груб, тежък бум-бап саунд, допадащ и на черните хлапета от гетата, и на белите младежи от предградията. Фактът, че през 80-те години емблематичният продуцент Рик Рубин балансира времето си в продуциране на нови албуми за хип-хоп изпълнители като Run DMC и Beastie Boys, и брутални траш банди като Slayer и The Cult, също е спомогнал за създаване на връзки между двете култури.
“Public Enemy реално бяха първата банда, която се харесваше и на двата лагера", казва Роб. "Чък Ди беше огромен фен на The Clash и знам от разговори с него, че е изучавал всички пънк банди. Гледах ги на Anthrax турнето, и Public Enemy направо отнесоха онази траш банда от сцената. Сигурен съм, че всеки бял фен на пънка сред зрителите е станал и рап-фен след това."
С настъпването на 90-те години, пънк духът в хип-хопа допълнително се засилва от агресивни изпълнители като IceCube, DMX, Onyx и Rage Against the Machine (които и до днес се харесват повече сред феновете на алтърнатива и на рока, отколкото сред хип-хоп феновете).
Лил Джон също може да бъде отчетен тук с неговата специфична рап версия на пънка - не толкова като политическо послание, колкото сурово, грубо и остро звучене.
"Той показа, че можеш да крещиш в песен, и въпреки това да имаш хит по радиото. Той дори вкара китарни рифове на Ранди Роудс (американски хеви метъл китарист - бел. р.) в свои семпли, така че беше очевидно, че знае какво прави", коментира Кени Бийтс.
Но Лил Джон е не толкова ренегат-борец срещу елита, колкото просто изпълнител, намерил саунд, отличаващ се от традиционния.
Преди около десетилетие пънк-рапът вече започна да навлиза наистина с гръм и трясък, с автентични анархистични изпълнители като Odd Future Collective на Tyler the Creator. Групата от Лос Анджелис не се боеше да пуска експлозивни сингли, в които припевите бяха изградени около призиви за изгаряне на училища, а бийтовете бяха и маниакални, и минималистични.
Те живееха в пънка, за който рапираха, мотаеха се по скейт паркове и мрачни клубове в носени от три дни дрехи като едни чернокожи Sex Pistols. Кание Уест също заимства пънк-елементи за блестящо суровия си Yeezus (2013). В него той взе индустриален звук в духа на Odd Future и го направи по-преглъщаем за масите, семплирайки пост-пънк банди като Section 25 и предлагайки бутновни тиради като Black Skinhead.
Кени Бийтс обаче вярва, че една от най-важните песни в тази нова ера на пънка е Look At Me на XXXTentacion - спорния рапър от Флорида, който беше застрелян миналата година на 20-годишна възраст.
Песента от 2017 включва некомфортни нива на дисторшън и неуравновесени вокали, докато XXXTentacion, тогава просто тийнейджър, записващ в спалнята си с евтин микрофон, купен от eBay, се самоопределя като новия Кърт Кобейн. Стигнала до 34-а позиция в Billboard 100, тази пеше беше моментът, когато пънк-рапът показа, че наистина може да бъде силен фактор в поп-чартовете.
"Каквото и да мислите за него и за обвиненията срещу него, не може да се отрече, че Look at Me беше един от най-пънк рок моментите от доста време насам", коментира Кени Бийтс. "Можете да я пуснете в стая и хората са готови на бунт. XXXTentacion звучи като плашещ лидер на култ, рапиращ върху най-зле звучащата емпетройка, която съм чувал, но всичко останало в тази песен обобщава идеята за това да си млад и да не ти пука".
Според него именно тази песен е и причината все по-често да се чуват изкривени дръм бийтове в песни на изпълнители на Ариана Гранде, а млади изпълнители да не се притесняват от това да пускат остри 2-минутни сингли. "Нейното влияние е навсякъде. Тя няма послание, но точно това я прави да изглежда, сякаш по някакъв начин има такова", допълва Кени Бийтс.
И в един момент, когато общественият дебат се върти около Брекзит, Тръмп и глобалното затопляне, се създава усещане сред някои млади хора, че те трябва да плащат за греховете на родителите си, че са наследили свят, който е на ръба. В този контекст, по-мрачният пънк-рап саунд се възприема дълбоко.
"Тези хлапета живеят в толкова изкривен свят, че музиката лъже, ако не е изкривена", коментира Джон Роб.
Това е идеята на музиканти като JPEGMAFIA. Той твърдо вярва, че именно рапът е истинският наследник на стария пънк рок.
"Рокмузиката е в застой, но през 2019 все още сме се вкопчили в тази стара идея какво е рокендролът. Хората са разочаровани, че старите нагласи не съществуват вече, но те са пред очите им: ние сме новите рокзвезди."
