Простете, но бих се самоубила, ако животът ми бе пиеса на Чехов, в която едни хора само се излягат по кушетки и пейки в градината, пият чай (или водка), ахкат, охкат, въздишат, сумтят и си говорят какво биха направили, ако им стискаше да заминат за Москва. Такъв личен живот отнема сто процента от времето ти.
На мен когато ми отнемаше само 40 (през пубертета) ми беше изключително тъжно и нещастно, а ако мине тази квота, вървя категорично към суицидно разрешение на проблема. Колкото по-голяма ставам, толкова повече самочувствието и удовлетвореността ми започват да зависят от самата мен и личният ми живот е за да му се радвам и да ме радва, а не да го мисля непрекъснато.
Защото вместо да се тръшкам, бих могла да свърша нещо полезно за хората около мен. Бих могла да изобретя нещо ново, да напиша текст, да преведа текст, да помогна на някой да се избави от беда, да изоблича някое корумпе, да помогна на по-млад колега да научи занаята, да отида на протест против нещо гадно, да напазарувам на възрастна съседка, да гледам детето на приятелка, която е заета.
И това със сигурност ще ми донесе много повече вълнение и удовлетворение, отколкото да седя на дивана пред запалени свещи с любимия и да се гледаме малоумно в очите. Или да му пиша писма, по които да капят сълзите ми. Няма любовна връзка, която може да те зарадва и развълнува така, както творчеството, алтруизмът, това да си полезен.
Пък и любовта трае три месеца, хормоните бушуват кратко. След това всичко си влиза в спокойното русло и личният живот става подкрепящ, твоята котва, това, което те уравновесява и ти дава хармония, за да си полезен на много други хора освен на себе си и любимия. Е, виж, ако си нямаш таланти и способности, прогнозата е лоша и започваш да залагаш само на една карта.
Говори Биг Брадър, разделете се на 8 и съставете правителство
