Монументалната скулптура е едно от най-продажните изкуства наред с архитектурата и киното. Продажни, разбира се, в добрия смисъл, защото са толкова скъпи, че творецът, освен ако не е милионер с болна мания за самоизява, е невъзможно да финансира сам заниманията си. Неговото изкуство не може да започва и да свършва единствено в него самия, като изкуството на малкото овчарче с медния кавал, подпряно на някой пън.
Бидейки продажно изкуство, монументалната скулптура не е диалог между твореца и зрителя, а полифонична какофония в полето на обществения дебат. В нея се преплитат вижданията на автора, капризите на спонсора (бил той частен меценат или разпоредител с публични пари) и очакванията на обществото.
Ето защо монументалната скулптура не е документ, изразяващ единствено душевното състояние и интелектуалното развитие на автора си, а и свидетелство за състоянието на цялото общество и за неговото ниво в културно и нравствено отношение.
Паметниците са символи колкото на онези исторически личности, за които напомнят, толкова и на тези, които ги издигат в съвремието.
Нашумелият напоследък скулптор Александър Хайтов, превърнал се в знаков творец на новото време с технологичния порив на мисълта и с разкрепостените си разбирания за мултимедията, превръщаща монументалната скулптура в тотален жанр, атакува поредно сетиво.
След като задоволи зрението с фосфоресциращите очи на клетия цар Самуил и лампичките в бяло, зелено и червено - цветовете на нацията, произволно пришити върху инсигниите на самодържието в някакъв шокиращ семиотичен оксиморон - с новооткрития паметник на ген. Иван Колев вече отправя предизвикателство и към слуха ни.
Докато досегашното творчество на автора само светеше, сега навлиза в нов период на развитие, в който издава и звуци. Ето това е тоталният жанр, това е тоталната скулптура!
Кое ли ще бъде следващото сетиво, към което ще насочи внушението си творецът? След осезанието, зрението и слуха, логично е да дойде ред и на обонянието.
Позволявам си да пророкувам, че не след дълго творбите на Хайтов не само ще светят и ще издават звуци, но и ще миришат.
Просто му трябва да се развихри още мъничко. Моля се само да не се появи някой родолюбив спонсор като Валери Симеонов и да подпомогне (воден единствено от високи идеали, разбира се) създаването на паметник на Вазовия герой Рачко Пръдлето. Представяте ли си го?
Свръхреалистичен като всеки образец на тоталитарното изкуство, с депресивно изражение на лицето като останалите творби от същия автор, Пръдлето ще стои леко приклекнал пред къщата-музей на Иван Вазов и ще се вглежда в минувачите със светещите очи на напрегнатото си бронзово лице. Бузите му ще са леко издути, за да доподчертаят драматизма на ситуацията.
И ето: вие, удивени и притихнали, се приближавате към творбата и изведнъж се задейства специален електронен датчик! Блясват диоди в цветовете на националния флаг, а отзад в звук и аромат... Но млъкни, сърце!
Когато овладее обонянието на публиката, творецът със сигурност ще насочи търсенията си и към последното сетиво - вкусът. Обаче за лизане на паметници ще говорим друг път.
На министър-председателя паметникът много му хареса.
"Огромни поздравления за скулптурата", произнесе се той в Добрич. "Толкова жив паметник отдавна не си спомням да съм виждал".
Разбира се, ако паметникът мърдаше някои свои части, щеше да му се види още по-жив, но и за това има време. Да пожелаем на Хайтов творческо дълголетие и ще видим още чудеса под плодоносното финансиране на бюджета.
Но защо именно това толкова лесно се превърна в официално държавно изкуство? Защо така органично се вписа в бутафорните крепости, газобетонните катедрали и чудотворните аязма? Много просто, защото е идеологически и пропагандно удобно.
А защо е удобно? По няколко важни причини.
Първо. Такова изкуство е просто, еднопластово и лесносмилаемо. Неговото възприемане не изисква интелектуално усилие. То не съдържа препратки към други творби, поради което не изисква и кой знае каква култура, за да бъде възприемано.
Второ. Такова изкуство не съдържа никакво съмнение. Какво съмнение съдържат работникът и колхозничката на Вера Мухина? Такова изкуство дори да поставя някакви въпроси, то тези въпроси имат само по един отговор.
Трето. Естетическите му критерии са страшно ниски, което е полезно при ухажването на масите - ето, аз разбирам царя със светещите очи, следователно аз разбирам изкуството изобщо.
Изкуството е масова комуникация и като такава трябва да изпълнява две основни функции: да задоволява и да надгражда, да доставя удоволствие, но и да буди размисъл.
Изкуството, което обсъждаме, е като чалгата - води се от най-малкото общо кратно на всички потребителски вкусове и единствено задоволява. Това го прави тъй удобно и желано в диалога между властта и народа.
Четвърто. Такова изкуство създава фалшиво и долнопробно самочувствие.
Ако не можеш да се гордееш със себе си, гордееш се със събития, които са се случвали преди векове на обитаваната от теб територия, но с които ти нямаш нищо общо и за които нямаш никаква заслуга. Какво общо имат днешните македонци с Александър Велики? Та по негово време техните прадеди още не са били дошли по тези земи!
Какво общо имат египетските араби с фараоните? Но арабите поне си траят, докато македонците ще се пръснат от надуване. За жалост по този показател ние не сме като арабите.
Целта на такива паметници като Александър Хайтовите не е да пазят историята, а да я заместват. Затова са удобни.
Но освен удобно това изкуство, за съжаление, е и единствено постижимо.
То изразява съвсем точно духовното състояние на Отечеството, каквато е и една от задачите на всяко изкуство. В този смисъл то е напълно адекватно и закономерно.
Когато естественият елит на нацията, хората с познания, култура и вкус са натикани в ъгъла, за да могат на тяхно място да се разпищолват космати дебелаци, тогава и официалното изкуство е такова. Когато налудничавият аристократ Дон Кихот е лишен от право на глас и всички решения се взимат от пресметливата селска мижитурка Санчо Панса, тогава бронзовите очи на царете светят в безрадостните нощи, а търбусите на конете пеят "Шуми Марица".
Нека г-н Борисов разправя колко много харесва творчеството на Александър Хайтов - член на националното ръководство на присъдружната му партия НФСБ.
Нека това даже послужи за пример и на други членове на национални ръководства на политически партии да си пробват силите я в операта, я в архитектурата, я в киното. Мога да си представя какви творби ще се появят. "Пръстенът на Нибелунгите" куфарите им ще носи!
Сигурно властта и тях ще хареса, и тях ще финансира, както финансира и строителите на магистрали. Дано само възхищението на министър-председателя не се превърне във вдъхновение за твореца и той да седне да извае един негов паметник (между другото, защо още няма паметник на Бойко Борисов?!). Тогава ще станем свидетели на непознати върхове в мултимедийната монументалистика!
Аз даже виждам този паметник.
Бронзовият г-н Борисов символично се извисява в геометричния център на четириъгълника, образуван от столичното кметство, Народното събрание, президентството и Министерския съвет.
Седнал е в позата на Буда и е затворил очи. Главата му ритмично се поклаща и тиктака. В гърдите му е вграден голям градски часовник. На всеки кръгъл час устата на паметника се отваря и оттам се появява стилизиран Божидар Димитров, който с малко черешово топче гърми по посока на Високата порта толкова пъти, колкото е часът в момента.
Ако любопитен турист се приближи към монумента, специален датчик улавя това движение и бронзовият г-н Борисов запява с гласа на Паша Христова: "Вземи във този хубав ден една българска роза от мен".
Успоредно с това се разнася и ароматът на легендарното българско розово масло. Ако туристът съобрази да се приближи още малко и близне паметника, ще установи, че той има вкус на шопска салата, мешана скара и малка сливова...
И точно в този момент някой може би ще ми каже: "Абе, ти като не разбираш от изкуство, защо не си траеш?! Защо се бъркаш там, където не ти е работа?"
На което аз, понеже съм нагло копеле, ще отговоря така: аз и от готвене не разбирам, но имам мнение за ресторантите, които посещавам. Паметниците са част от градската среда. Обикновените хора като мен, дори и онези от тях, които нищо не разбират от изкуство и са чужди на възвишения свят на прекрасното такъв, какъвто го разбират членовете на законодателната и изпълнителната власт, членовете на партийните ръководства и директорите на историческите музеи, се движат в тази среда и е редно да бъдат питани кое им харесва и кое не им харесва.
Е, на мен не ми харесва да ми свети с очи някакъв кич пред църквата "Св. София", в която съм кръстен.
Не ми харесва и "Шуми Марица", която съм научил от своя дядо в крехка детска възраст, да звучи от търбуха на бронзов кон в центъра на Добрич.
Не ми харесва и абсолютни профани в хералдиката и символиката, както и бивши милиционери да прокарват една концепция за историчност и континуитет, която би била обидна дори в училище за бавноразвиващи се.
Самодоволството е приятно чувство, но не е продуктивно в дългосрочен план. Да превръщаш чалгата и кича в официална доктрина на властта, не е донесло полза за никоя власт.
Да откриваш с бравурни церемонии светещи и пеещи псевдопаметници, докато оставяш да се крадат паметниците в Борисовата градина и да се продават за вторични суровини - това е безобразие.
Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
*Текстът на Иван Стамболов-Сула е от рубриката "Наблюдател" на в-к "Сега"
