Няма начин да няма начин, обичат да казват някои.
Може и да е хубаво като житейско мото, но ако беше наистина така, защо тогава около нас има толкова много хора, които се оплакват, че се притиснати от какви ли не проблеми и ситуации, от които нямат изход?
Можем ли да променим живота си? Семейството, съдбата си, себе си?
Въоръжен с тези и други екзистенциални въпроси, достатъчни примерно за написване на събраните съчинения на Достоевски, отивам за среща с Румен Георгиев, семеен консултант и терапевт.
Понякога не е необходимо да се променяме, вдига рамене той. Обикновено мъжете се плашат да идват на семейни консултации. Не е „мъжко" да показваш емоции, счита се за слабост - „абе аз да не би да съм мръднал нещо, а, та ще ходя на семейна терапия". Затова по-често жените са тези, които поемат инициативата и докарват двойката при семеен консултант.
Понякога е достатъчна и само една среща. Друг път пък отнема месеци терапевтична работа.
Щом се карат - обичат се
Най-важното в една двойка е двамата да могат да намерят начини да общуват по-добре. Това не значи да не се карат. Не значи да се обичат непрекъснато. Значи да имат известни познания. В Европа вече даже се мисли за въвеждане на подобно образование - как да се поддържа една връзка.
Любовта започва след шестия месец
Колко хора всъщност знаят, че след шестия месец спира да действа онзи хормон, който е отговорен за „тръпката" на любовта. И започват да се питат: ама какво става, вече се наситихме, взехме да се караме, може би не съм попаднал на най-подходящия партньор.
Това първо, идва неочаквано, и второ, за тези шест месеца те не са успели да изградят връзка. Връзката започва след тези шест месеца, когато отмине влюбеността.
Та дори такова познание помага - не че любовта трае шест месеца, а че тя ще започне след тези шест месеца. Помага на нормативните кризи.
Криза? Каква криза?!
Нормативни кризи означава, че двойката задължително трябва да преживее кризи, за да може да израсне. Ако не ги преживее когато му е време и проблемите се натрупват, след това ще се получи взрив и връзката може да се разпадне. Кризите означават, че те трябва да се пренастроят, да променят отношенията си и да започнат да общуват по по-различен начин.
Хората се срещат, ходят известно време заедно, женят се и имат дете - това е криза. Те вече не могат да общуват по същия начин, всичко се променя. Сега изведнъж майката почва да си ляга с едно бебе, не обръща внимание на мъжа, той се чуди какво да прави, променят се отношенията им, намесват се едни баби - това е криза. Налага се да пренастроят отношенията си.
Тръгването на детето на училище, влизането му в пубертета - това са кризи. Излизането му от семейството - това е най-силната криза: след това оставаме сами.
Това са някои от кризите, които трябва да ги има. Ако това се замаже и се опитваш да реагираш по стар начин, без да се промениш, тогава става разрушително. Така че, кризите са полезни. Но хората трябва да са информирани. Защото не са подготвени да се справят с неща, които искат промяна.
Бабината ти трънкина
Хората не знаят как да се справят. И няма как да знаят. Те не са виждали бабите и дядовците да са имали кризи, да се карат и да си вдигат скандали. Случва се, разбира се, но ако гледаме традиционно, те си премълчават, бабите викат „абе трай си сега, той поне не пие, не те бие" и така.
Те са имали един друг начин за справяне с кризите, който е бил функционален по онова време, но днес вече не работи. Друга е епохата и ние не знаем как да се справим с конфликтите. Мислим си „другият е кофти или аз май не правя каквото трябва".
А има си начин как човек да се справи с тези проблеми. Тук е и ролята на консултанта, който да ги подтикне нещо да правят и сами в къщи, да тренират, така че да излязат от кризата с още повече желание и спокойствие за развитие на отношенията.
Най-често, когато двойката дойде, мъжът казва „абе не сме толкова зле, ама имаме проблеми от битов характер". Въпросът е, че зад обикновените дреболии седят повече неща, те са само върхът на айсберга. Зад всеки проблем се крие нещо преживяно някъде в миналото, което е останало като матрица и се отразява на поведението и живота ни.
Мъжът ми крещи
Например жената казва „не мога да понасям мъжът ми като крещи, аз се парализирам". Човек може да си помисли, че става дума за някакъв див скандал, който се чува чак в съседите. Но в процеса на работа с тях мъжът в един момент повиши малко тон, но съвсем цивилизовано, просто малко по-силно и емоционално, и жената наистина се парализира, започна да гледа уплашено и се сви.
След няколко срещи постепенно се разбира, че нейните родители при един скандал някъде в миналото хвърлили чиния, която паднала на пода, счупила се и едно парче от нея отхвръкнало и разрязало лицето на майката. Потекла кръв, отишли в „Пирогов" - нищо особено, не е животозаплашващо, но ето ви едно дете, което става свидетел на скандал, счупена чиния и кръв.
И тя израства с този уплах от скандали и повишен тон. Тя просто не може да понася повишен тон, тъй като има много нисък праг на чувствителност.
Какъв е изходът от тази ситуация? Първо, тя трябва да разбере какво се случва. Защото тя самата не си дава сметка, че проблемът е в нея, няма с какво да сравни. Но след като вече има малко познания какво се случва, започва да тренира. Започва да не страни, а да се намесва в конфликти, да отстоява мнението си, да приема подобно поведение за нормално.
Той пък също вече има предвид, че тя е по-чувствителна при повишаване на тон, така че и той започва да внимава и наместват нещата. Научават се как да общуват без да си разрушават различията.
Къде ми е яденето, ма?
Друг случай - мъжът изпада в нещо като тревога, когато жената не му сложи бързо яденето на масата. Чисто битов на пръв поглед. Но се оказва, че в неговото родителско семейство майка му тръгнала по някаква обществена и партийна дейност , а бащата имал диабет и тя нещо не му готвела много, не му слагала навреме и той починал.
Сега, дали точно от това е починал, е друг въпрос. Но детето го е свързало с това, че като няма ядене, поднесено навреме, това е опасно за живота. Затова като не му се сложи бързо нещо за ядене, за него това е нещо повече, отколкото за нас или за останалите хора - става му тревожно, ядосва се. Самото откритие, че нещо такова се е трансформирало в него в някакъв вид правило или матрица е вече познание, напредък. Той може и да не го е осъзнавал.
Загорялата тенджера
За пример - друг случай: загоряла тенджера и около това става скандал. И двамата си имат причини за поведението си, не е просто така. Жената произлиза от семейство, в което майката цял живот е слугинствала, съответно иска тя да е по-съвременна и да не прави така. И не обръща толкова внимание на яденето, защото тя не иска да бъде такава както майка си.
Мъжът пък държи да обръща внимание на всички подробности. В неговото семейство пък бащата не обърнал внимание на нещо, което му се сторило глупост - имало някакъв съдебен процес, той отказал да участва и накрая го осъдили да плати някаква огромна глоба. Затова мъжът отбелязва всяко нещо, гледа да не изпусне никой детайл, защото изпусне ли детайла, ще свърши като баща си, който един ден направил инфаркт. Отново - дали бащата е направил инфаркт заради тази глоба, е друг въпрос, но детето е свързало тези два факта в съзнанието си.
Природата ни събира различни
Има такива детайли, които са съдбоформиращи, съдбоопределящи. И те изплуват в работата с една двойка. Става ясно, че имаме сблъсък на две различни култури - културата на единия род и културата на другия род. И няма правилно и неправилно.
Семейства се карат дори за това колко да е топло в къщата. Колко да е чисто. И обикновено винаги се разминават. Те така се и подбират - да са различни.
За секса е същото - единият винаги е с по-високо хормонално ниво. А другият с по-ниско. Природата как го е измислила, не мога да ти кажа, но винаги има разлика. Но тези неща дори с топлото и студеното никога не са просто така.
Топло и студено
Давам пример със собствените си родители. Баща ми обичаше да е топло. За него топло - това е хубаво, това е богатство. Той е израсъл в едно селце, в което е било студ и не е имало достатъчно топлина. Дори когато почине някой, казвали „той умря от настинка". Нямали доктор, нямали фелдшер, така си го обяснявали.
Майка ми обаче е живяла в къща, където топлото никога не е било проблем, в богатско семейство. И всеки от двамата идва в тяхната връзка със своята история и със своите разбирания.
Митовете
Семейството и връзките страдат от много митове. Единият от митовете - формиран от масовата култура и списанията - е: дай да седнем честно и откровено да си кажем нещата и така ще оправим конфликтите.
Това не винаги работи. То е само част от един процес. Не може да се изясни на минутата кой е правят и кой е кривият. Трябва да се поставят проблемите, да има пауза, да се изчака, пак да се поставят.
Има начин, по който да се разрешават конфликтите. Това е нещо като технология, на която обучаваме двойките - какво да правят като се скарат. Прилича на преговори между фирми. Всяка поставя крайните си изисквания, после се разпускат и се срещат пак. А ако се вдигне много пика на емоцията, всеки си приказва сам и никой не слуша другия.
На кой му пука
Особено мъжете като стане много напечено и казват „отивам да спя". И тогава жената окончателно побеснява: „аз ти говоря, а ти отиваш да спиш?!".
Мъжът просто не издържа на такова емоционално напрежение. Той е по-емоционалният от двамата - в смисъл, че по-бързо му тече емоцията. Хилядолетията като ловец обаче са го научили да прикрива емоциите си до такава степен, че даже вече и той не може да разбере какви емоции има. И той просто не може да издържи на такова напрежение и такива емоции.
А не че не му пука, както жената си мисли. „Аз му приказвам какви тапети да сложим за нашето жилище или пък за нашето дете - в кое училище да го запишем, а на него изобщо не му пука и отива да спи!"
Напротив - пука му. Даже толкова му пука, че той не издържа на това напрежение, преуморен е и естествено му се приисква да отиде да спи. И не само отива, но и заспива! От преумора.
Това пак са от онези неща, което е добре човек да ги знае - че мъжете са по-бързи емоционално. То и в секса е така.
Какво ми дуднеш 20 минути
Има разлика и в подходите кой как очаква да се решат нещата. Жената очаква нещата да се решат с говорене - да седнем, да си говорим. А мъжът очаква нещата да се решат с действие. Той не може да слуша една жена, която приказва 20 минути за конфликти в работата си, а очаква тя да направи нещо - да отиде да се скара с шефа например.
Това са традиционни различия. Идват от вековете, в които жените са седели около огнището и са си говорили по цял ден - всички неща са решавали с говорене. Докато мъжете са ходели на лов, дебнели са и са се стараели да не показват емоциите си. Иначе я си представете - дебнеш мечка, лъв и почваш да питаш другаря си „абе ти как се чувстваш, я кажи нещо..." Мъжът трябва да мълчи, да има търпение и да опъва там лъка, а не да говори празни приказки.
Бащи и деца
Нещо повече, майката обикновено смята, че бащата трябва да общува със сина както тя общува с децата - да си говорят. За нея ако бащата и синът си говорят, те общуват. Да, ама бащата и синът не общуват чрез говорене. Те могат и да мълчат и пак да общуват. Щом са в една стая, това пак е общуване - чрез мълчание или чрез действия. За съжаление, в наше време няма толкова много възможности баща и син да правят нещо заедно.
Общуването протича на много нива - не само между мъжете. Включително когато жената има някакво главоболие, това може да се окаже някакъв начин тя да се справи с мъжа си, когато става дума за нещо неприятно. Той иска да ходят на гости, където играят карти и пият, а тя отказва, защото я боли главата. Главоболието може да е реално, но тя несъзнателно го провокира, защото й е неприятно.
Има ли полза от семейната терапия
В повечето случаи терапията помага на двойките да решат проблемите си. Но понякога се чудя доколко. Да, тя им помага да останат заедно.
Но има и случаи, в които нищо не може да се направи или двамата просто трябва да се разделят. Например когато има насилие.
За щастие, в огромния процент от случите терапията е ефективна. То ако нещо не върши работа, никой нямаше да се занимава с него.
