Карам кола непрекъснато от трийсет и две години насам. В нея и покрай нея са ми се случвали невъобразими щуротии. Отвъд това да преспиш в автомобил, да правиш секс на задната или на предните седалки, да се преобличаш или да работиш оттам.
Само един пример - от шофьорското място на един стар голф, в два през нощта съм взимала телефонно интервю с Рони Джеймс Дио, Бог да прости рокаджийската му душа!
Беше на малкия паркинг пред Първа градска болница в София. В края на 90-те това беше едно от малкото места, където можеше да се хване "мрежа", за да му звънна през служебния мобилен телефон, даден ми от вестника, в който тогава работех.
В автомобил съм возила какво ли не - баби и дядовци, кучета, котки и птици, гардероби на части, детски легълца (сглобени), бебешки колички, строителни материали, стълби, разсад и малки дръвчета, антики и велики хора (като писателя Йордан Радичков, когото един път закарах до дома му).
Веднъж дори една позната, която беше в последните месеци на бремеността си и докато си бърборехме небрежно, водите ѝ изтекоха. Наложи се да я закарам до болницата, като междувременно контракциите ѝ зачестиха. Още един-два червени софийски светофара и щях да мога да се похваля и че съм акуширала в колата си...
Нищо от това, което ми се е случвало зад волана, в купето или отвън на улицата като пешеходец, обаче не може да се сравни с ужаса, който ме обхваща в последните години, когато се налага да шофирам в България.
Защото никога не знам какви неандерталци ще срещна на пътя и как точно ще ни се сблъскат съдбите, шофьорските умения и разминаванията в елементарното възпитание.
Всичко това е причина отново да отворя темата за агресията на пътя. Поводът да напиша този текст е конкретен - онзи клип отпреди няколко дни, в който се вижда как в центъра на София мерцедес джип два пъти съвсем умишлено блъска спрял малък ситроен.
Не съм от тези, които разбраха за инцидента на "Цар Освободител" и ул. "Г.С.Раковски" от телевизията. Видях клипа, който всички вече познават, впоследствие, след като първо прочетох новината из медиите.
Разбира се, че между написаното и онова, което се вижда на екрана, има разлика. Видно е например, че двата автомобила са се засекли на ляв завой, а от записа не става ясно кой е бил в евентуално нарушение.
Но от български шофьорски опит някак сме наясно, дори и без да сме го видели с очите си, че мерцедесът ще да е навлязъл в празната лента на насрещното движение, за да изпревари чакащата за ляв завой редица коли и да мине със свистене на гуми пръв. Знаем си го, нали?
На всички ни се е случвало. Толкова редовно, че сме го приели за нормално. Свикнали сме да ни мачкат из пътищата главорези с големи и остроръби джипове, затова сами си им отстъпваме. По-добре миг подтискане на личното право и гняв, отколкото бухалка в предното стъкло или в предния лоб.
От въпросния клип се вижда също, че двата автомобила спират насред кръстовището, точно на левия завой, за да могат водачите им да се "разправят". Голямо "разправяне" настава по нашите пътища - от свиркане, въртене на китка в значение "луд/луда си", през средни пръсти, та до крясъци от прозорците и размятани сочни попържни!
Зад волана у нас хората придобиват един биологичен вид със сходни прояви в поведението, свързани най-вече с неконтролируемо желание за мъст. И никаква реална възможност нито за разговор, нито за съобразяване с останалите участници в движението.
В онази случка пред Военния клуб двата "спорещи" автомобила всъщност хубаво затапват движението в три посоки. Ако шофьорите на останалите желаещи да преминат през сценката коли също бяха решили да се "разправят", кръстовището щеше да се превърне в ивицата Газа за има-няма две минути! Никой не смее да се намеси в скандала обаче.
То и аз, като видя подобен мощен и лъскав джип из булевардите, направо си отбивам вдясно и чакам да се изнесе. Знам си, че вътре може да е всичко - от министър-председател до обикновен наркодилър. И в двата случая изобщо няма да им пука за мен и онова, което возя. Ако се наложи да ме прегазят, понеже съм се оказала на пътя ИМ, ще го направят. С мръсна газ и без елементи на разсъждение.
Според прочетеното по инцидента, в ситроена имало млада жена с 10-месечно бебе. На видеото обаче се вижда как от шофьорското място излиза мъж. Знам какво му е на този човек. Не са му издържали нервите - само така си обяснявам необмисления риск да се изправи пред вездесъщите собственици на подобни градски бойни машини.
Личната ми изненада обаче е друга - че жената, която слиза от току-що ударената кола, не взима със себе си споменатото бебе. Като майка това е първото, което бих направила - да грабна детето и да го изведа от купето, вместо да гледам как джипката ме "наказва" с два удара. И при този втори удар детето ми кой знае накъде може да отхвърчи или как ще му се извие крехкото вратле.
Но пък имам обяснение - след като една българска жена беше в състояние да натисне газта с риск да смачка множество хора, докато ошашавените ѝ деца са на задната седалка в същата кола, значи българската агресия вече е по-силна дори от майчиното ни чувство.
Стигнали сме дъното на човечността си. Така ни е обзел гнева, че дори вродените ни инстинкти вече му се подчиняват.
Нямам за цел да разнищвам видеото в детайли, за да казвам кой е виновен. Не детайлите са важни в тази ситуация - важно е, че изобщо се създава ситуация!
Непростимо е, че на метри от основни административни сгради никой дори и не се притеснява да прави каквото си поиска на пътя и с действията си да застрашава умишлено живота и здравето на невинни хора.
Не е нормално да сме допуснали такова тържество на мутровщината, че тя да се чувства безсмъртна и недосегаема от закона и елементарните правила на цивилизацията. Дотам сме я докарали в озверението си, че изпитваме прилив на перверзно щастие да натиснем газта и да си представим как мачкаме чужда ламарина и чужда плът.
Като не можем да го направим физически, се крием в мощните си автомобили и газим ли, газим... Малки коли, жени и деца, човешки животи - няма значение.
Не познавам друг народ, в който хората така искрено и силно да се мразят помежду си, че да са готови да се изпотрепат в името на нечие его и комплекси. Не съм живяла в по-нетолерантно общество, в което уж всеки поотделно е добър човек, но общността е озверяла до лудост и гладна за жестокост.
Не съм вярвала, че в мирно време мога да се чувствам на пътя като на война. Със страх за живота ми и ужас, че могат да пострадат децата ми, близките ми, приятелите ми. Да рискувам съзнателно себе си всеки път, когато отивам с колата си до магазина, до фитнеса, до училището на децата, у дома.
За този показен инцидент с мерцедеса и ситроена сме си виновни ние. Виновни сме, че с пословичното българско мълчание допуснахме такива неща да се случват. Виновна съм аз и вие, че приехме да се съобразяваме с дебелите коли и вратове, вместо да им се противопоставим навреме.
Виновни сме, че сега се налага да им отстъпваме пътя така, както им отстъпваме къщите си, природата си и бъдещето си, защото никога не настояхме да бъдем защитени като граждани.
Позволихме полицаите да ни изнудват с онова многозначително "И какво ше праиме сега?!", когато ни хванат в някакво нарушение, и предпочитаме да ни вземат ония двайсет лева подкуп, вместо да ги платим като глоба на държавата.
И аз съм го допускала, разбира се. От поне петнайсет години лично съм си забранила да ги правя. Това е моята лична, малка съпротива.
Когато съм в нарушение, пишат си ми фишовете и колкото и да ми увъртат като дърти джебчийки възможните други варианти, настоявам за това. Гледам и да карам по правилата. Не е трудно, даже е много по-удобно.
И като гражданин искам те да важат за всички еднакво. Независимо дали някой си четка егото, докато си търка задника в автомобил с 6-цифрена цена, кара лъскавия джип на майка си или очуканото пежо на баба си.
Едно време, като ме учеше на основните правила зад волана, баща ми все казваше: "Внимавай като за трима, защото ти и да знаеш правилата, откъде да си сигурна, че този в другата кола ги знае."
Ами хайде стига толкова! Научете ги тия правила и ги спазвайте!
Пък ако толкова ви е унизително да го правите, изтърпявайте си наказанията и си излежавайте присъдите! Аз като гражданка лично ще се старая онези, които трябва да ви ги налагат, най-после да си вършат работата.
