Там където превалът Даладжа се разделя на няколко възвишения, които обгръщат родопския град Ардино, главният път за Кърджали се разделя на две, за да достигне разклонението до малкото село Гърбище.
Някога оттук са минавали керванджии, прекарващи стоки чак от Беломорието.
Споменът за тези времена още си личи на места, където от изровената земя стърчат камъните от стария калдъръм. Но това е само на места. Днес пътят е прилежно асфалтиран, а извивките му се отъркват в ароматните борови гори и преминават край живописни пасбища, откъдето се откриват омагьосващи гледки чак към Счупената планина над Джебел.
Непосредствено над пътя надвисват и стръмните очертания на връх Калето, където все още личат следите от древна стражева крепост. Калето обаче не е единственият връх в района.
На няколко километра оттук величествено се издига с разлатата си осанка най-високото възвишение по тези места - Алада.
Някъде там, по средата между двата исполина, се е сгушило и Гърбище с многобройните си махали, разпилени по околните склонове.
Днес животът в Гърбище продължава, но превратностите му са накарали много от жителите на селото да напуснат родните си места. Една по една къщите опустяват, а заедно с тях опустяват цели махали и само белеещите се на слънцето камъни от някогашните домове напомнят, че в миналото тези места са били обитавани от хора...
Снегът скърцаше под краката ни и затрудняваше придвижването по едва различимата горска пътека. Сивите зимни облаци се спускаха ниско над планината и забулваха по-високите върхове. Светът около нас се бе превърнал в красива черно-бяла фотография, чийто рисунък се определяше от многобройните снежни нюанси.
Постепенно дърветата край нас намаляваха и разкриваха белотата на покрита със сняг поляна. От нея се откриваше красива гледка към околните хълмове, а в самия ѝ край си личаха очертанията на каменен градеж - останките от стара къща.
Насочихме се натам и колкото повече приближавахме, толкова повече къщи изникваха около нас.
Намирахме се в изоставената махала Стамбулар, напусната от последния си жител преди повече от 30 години.
Снегът покриваше цялата околност, но изпод него все още си личаха очертанията на някогашните пътеки, криволичещи край къщите. Тръгнахме по тях и пред очите ни започнаха да се материализират картини от някогашния живот на махалата.
Малки дворчета, защитени от каменни зидове, през чиито дървени порти хората са излизали, за да си набавят вода от чешмата край стария дъб. Разкривени прозорчета, през които домакините са хвърляли бегъл поглед навън, отдъхвайки си за кратко от къщната работа. Обори, изпълнени с мучащи крави и блеещи овце...
Но всичко това вече е безвъзвратно изгубено.
Снегът на спомена е затрупал къщите и бодливи храсти пазят прогнилите им порти. Покриви и дори цели стени са рухнали под натиска на времето, поставило непреодолима граница между миналото и настоящето. Дори дърветата - единственото запазило се тук проявление на живота - тъжно протягат оголените си клони към небето, питайки "Защо?".
Вместо отговор облаците продължаваха да ръсят над притихналите руини ситни снежинки, които затрупваха следите от нашите стъпки.
Единствените следи тук, оставени от човешки крак. Засега.
*Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на "Изоставената България"
