Артър Джонсън е на 64 години и е прекарал последните 37 от тях под строг тъмничен затвор.
В продължение на четири десетилетия той е прехвърлян от една институция за изпълнение на наказания в друга - обикновено без предизвестие, сякаш е герой в роман на Кафка. Доскоро Джонсън беше настанен в строгоохранявания корпус на щатския затвор във Фраквил, Пенсилвания.
Сега вече е преместен в съседния затвор "Коул Тауншип", където е принуден да прекарва по 23 часа на денонощие в килия с размери 2,1 х 3 метра, в която осветлението никога не се изключва.
Джонсън страда от тежка форма на инсомния и има право да се къпе само три пъти на седмица за не повече от 10 минути. Всеки път, когато излезе от килията си - включително за петте седмични разходки в затворения двор с продължителност от 1 час - той е длъжен да се съблече гол, за да бъде претърсен, преди да бъде пуснат обратно вътре.
Прави физическите си упражнения в изолация от други хора, по същия начин се храни сутрин, обед и вечер.
Той признава, че не е стискал ръката на друг човек, "откакто Джими Картър беше президент". Адвокатът му определя всичко това като грубо нарушение на гражданските му права.
"Нито един съд не може да отнеме правото на затворническите власти да налагат наказание със строг тъмничен затвор за няколко дни или дори за няколко месеца. Но колко дълго време трябва да мине, за да се превърне това наказание в нещо опасно? Където и да поставите границата, ние отдавна сме я прекрачили", казва Брет Гроут пред The Daily Beast.
През месец май Гроут подава жалба от името на Джонсън пред федералния съд, в която обвинява служителите на затвора във Фраквил и Департамента по изпълнение на наказанията в Пенсилвания в нарушаване на конституционните права на клиента му чрез подлагане на нечовешко и жестоко наказание.
Артър Джонсън е един от най-дългогодишните затворници, които живеят под строг тъмничен затвор.
Изолирането му започва три дни преди Коледа през 1979 г., когато е вкаран в "дупката" (както го наричат съкилийниците) заради участието му в опит за бягство от затвора в Питсбърг. Тогава един от надзирателите е завързан и заключен в килия, макар че нито един човек не е пострадал при инцидента.
Всички съучастници в опита за бягство през 1979 г. отдавна са извадени от изолаторите или вече са на свобода - с изключение на Джонсън.
Един от бившите му съкилийници, който се запознава с него през 1993 г. след собствения си опит за бягство, разказва, че още тогава Джонсън е показвал признаци на психическо разстройство от престоя в единичната килия.
"Беше очевидно, че двигателните му способности са намалели. Трудно можеше да формира изречения и да поддържа логичен поток на мисълта", казва затворникът, осъден на доживотна присъда, който предпочита да остане анонимен.
Дългогодишната връзка на Джонсън с правораздавателната система започва през 1973 г., когато е осъден за съучастие в убийството на мъж на име Джером Уейкфийлд. Единственото доказателство срещу обвиняемия е самопризнание, за което самият той казва, че е дадено под принуда.
До ден днешен затворникът твърди, че е невинен.
Признанието на Джонсън няма особено значение за настоящата му ситуация. И все пак има нужда от кратък исторически контекст, който ще покаже средата, в която Джонсън за пръв път попада в затвора.
През 1970 г. Филаделфия прилича на буре с барут, а расовите сблъсъци по улиците са толкова остри, че #BlackLivesMatter изглежда като детска игра.
Под ръководството на началника си (и бъдещ кмет) Франк Рицо, полициятата във Филаделфия обявява открита война на групировките за защита на чернокожите - по същото време партията на Черните пантери решава да проведе т.нар. конституционна конференция на Революционния народ точно в този град.
Напрежението расте през цялото лято на 1970 г., а сблъсъците избухват през последния уикенд на август, когато член на т.нар. Black Liberation Army (Армията за освобождение на чернокожите) убива полицая Франк Р. Фон Колн.
Реакцията на полицията във Филаделфия е незабавна и брутална.
Франк Рицо нарежда да се проведе мащабна операция за издирване на убиеца на Вон Колн, която прераства в насилствена саморазправа срещу обектите на Черните пантери в града. За период от три дни са простреляни 7 полицаи - това се превръща в най-кървавия уикенд в историята на местната полиция.
Само месец след убийството на Вон Колн - 18-годишният Артър Джонсън влиза в стаята за разпити на полицията във Филаделфия, за да даде показания по убийството на Уейкфийлд, където набързо прави самопризнания за вина.
Не е ясно дали Джонсън е членувал в BLA по време на ареста си, но след като окончателно влиза в затвора в Питсбърг, възприема африканското име "Сетауайо" в почит към зулузкия крал, известен с бойната си мощ и бруталност.
За няколко години Сетауайо си създава репутация на защитник на политиката за защита на чернокожото население сред затворниците в Пенсилвания.
През 1975 г. Джонсън обжалва присъдата си, като част от основанието му е твърдението, че е направил самопризнания под натиск. Той свидетелства, че е бил пребит от разследващите полицаи и е принуден да подпише лист с признания, съчинени от полицай, който дори не му е дал възможност да прочете текста.
Върховният съд на Пенсилвания отказва да намали присъдата му и да назначи преразглеждане на делото, след което Джонсън потъва обратно в затворническата система.
През 1977 г. изданието "Philadelphia Inquirer" публикува серия от разследвания, които разкриват високия брой на фалшиви самопризнания, изтръгнати от полицаите във Филаделфия в годините след смъртта на полицая Франк Вон Колн.
По ирония - тази година щатът Пенсилвания се съгласи да изплати 99 000 долара обезщетение на неговия убиец заради нарушаването на конституционните му права. Причината - Ръсел Шоутс е държан в изолатор в продължение на 22 последователни години.
Точно както Джонсън, Шоутс е прехвърлен под строг тъмничен затвор заради два опита за бягство. За разлика от Джонсън - неговите са успешни, а вторият приключва с престрелка с полицията. В момента Шоутс отново се намира в затвор от общ режим в Грейтфорд, където излежава доживотната си присъда.
Дали Джонсън ще бъде третиран по същия начин, зависи само от съда.
По делото му дадоха показания няколко свидетели, включително психолог, прекарал години в изследване на ефекта от дългогодишната изолация върху психическото здраве. Д-р Крейг Хани твърди, че "цялостната изолация" на Артър Джонсън е довела до когнитивно увреждане, хронична депресия, емоционална болка и страдание, както и други психически щети.
"Каквато и обосновка да е имал навремето Департаментът по изтърпяване на наказанията, за да постави г-н Джонсън в изолатора, дългогодишното му примерно поведение и възрастта му са достатъчно доказателство, че рискове вече не съществуват", казва Хани пред съда.
Психиатърът на ведомството признава, че Джонсън показва симптоми на "раздразнителност" и "депресия", но твърди, че те не са основание за клинична диагноза. Архивите показват, че многобройните молби на Джонсън да бъде изваден от строгия режим остават без одобрение, а мотивите са бланкетни.
Бившият ръководител на Департамента Мартин Хорн (1995-2000) се съгласява да свидетелства в полза на Джонсън, като казва, че привежането му в затвор от общ режим може да бъде "добра поправителна практика".
Казусът на Джонсън се усложнява поради факта, че е включен в специален списък на затворниците под строг режим, които представляват особено висок риск.
Той е добавен в списъка през 2009 г. - т.е. 30 години след опита му за бягство, а причините за това решение не са съвсем ясни. Списъкът се състои от 110 имена - от над 48 000 души, които излежават присъда под строг тъмничен затвор.
За разлика от останалите затворници, чийто престой в изолатора зависи от преценката на директора на затвора, хората от специалния списък могат да излизат само при изричното разрешение на държавния секретар по изпълнение на наказанията.
Джон Уетцъл заема тази длъжност от 2011 г. и твърди, че има конкретни причини за безсрочната изолация на Джонсън. Трудно е обаче да се разбере тази позиция при оскъдните доказателства, които предоставят щатските власти. Повечето от тях се дължат на факта, че Джонсън е направил опит да избяга от затвора (през 1979 г. и евентуално втори път през 1984 г.).
Социален работник, провел разговор с Джонсън през 2006 г., твърди, че той е намекнал, че би го направил отново - след което се е отрекъл от думите си.
Джон Уетцъл има сериозна репутация на реформатор в системата на затворническото дело. През 2013 г. той посещава затворите в Германия и Холандия, в които затворниците имат право да гласуват, а много от тях могат да излизат през уикендите, за да прекарват време със семействата си.
Той обещава да въведе по-прогресивни политики в системата от над 20 институции за изпълнение на наказанията в Пенсилвания. Уетцъл се оплаква, че в повечето случаи ръцете му са вързани от закондателството и от липсата на политическа воля за реална промяна.
Всичко това прави казуса на Артър Джонсън още по-неразбираем.
Това, с което всички са съгласни, е, че откакто се помнят, Джонсън е бил "примерен затворник". За последните 20 години е получил само едно дисциплинарно наказание - за това, че в нарушение на правилника на затвора е занесъл в килията си таблетка с мултивитамини, която му е дадена от медицинската сестра.
Последните 4 психологически прегледа показват, че Джонсън е изключително спокоен и тих човек.
"Г-н Джонсън спазва правилата, но все още имаме притеснения заради поведението му в миналото. При него има много добър напредък, но все пак е трудно да пренебрегнем миналото", казва директорът на психиатричното отделение на затвора във Фраквил.
Самата затворническа система във Филаделфия е "люлката" на строгия тъмничен затвор. През 19 век тук е създаден първата подобна институция, в която затворниците са принудени да прекарват 23 часа на ден в изолация и да носят качулки, когато напускат килиите си, за да не разменят погледи с останалите.
Уредбата е толкова тежка, че възмущава Чалрз Дикенс. По време на посещението си във Филаделфия през 1842 г. той разказва за впечатленията си от "безкрайния тормоз и агония" в затвора Eastern State, който сравнява с това "да бъдеш погребан жив".
174 години по-късно условията са подобрени твърде незабележимо.
