Прикован към болничното легло, всичко, което можеше да направи, бе да се взира безпомощно в телевизора. Понякога даваха мач, а да гледа любимата игра го разсейваше, но и натъжаваше още повече. Спомените за свободата и безгрижието нахлуваха в детската му глава и в един момент отвръщаше поглед от екрана. Инстинктивно потропваше със здравия си ляв крак по матрака, което вбесяваше майка му. Но какво се очакваше от едно момче, което бе прекарало два месеца неподвижно в болничната си стая? Четири стени, които се бяха превърнала в затвор не само за тялото му, но и за душата и мечтите му.
А всичко беше толкова различно за Давид Вия преди контузията. Беше 1985-а и четиригодишното дете от малката астурийска енория Туия по цял ден правеше това, което обичаше най-много - да гони топката с останалите момчета от махалата. Искаха да играят като големите - 11 на 11, но нямаше как. Желаещите да се включат във футболната битка често бяха повече от 40.
Един следобед Вия се втурна към кълбото с доста по-голям съперник, който се стовари върху него с цялата си тежест и счупи бедрената му кост. Фрактурата беше толкова ужасяваща, че притесни сериозно дори дежурния екип, който прие Давид. Последваха консултации с различни специалисти и в крайна сметка възможностите за лечение бяха сведени до две с коренно различни прогнозни резултати. Първата беше да се направи незабавна операция, която да доведе до по-бързото възстановяване на крака, но при нея се рискуваше мобилността на Вия да бъде ограничена до края на дните му.
Другият вариант беше много по-труден, но имаше шанс кракът му да бъде излекуван напълно. За него беше необходимо да се постави огромен гипсов ботуш - от глезена чак до бедрото, който да го обездвижи за... Случаят бе такъв, че лекарите не искаха да се ангажират със срок. Кракът трябваше да е неподвижен до второ нареждане. Решението за това как да протече лечението трябваше да се вземе от бащата на Давид. А мечтата на Жозе Мануел Вия за момчето му изключваше варианта то да накуцва до края на дните си.
Жозе беше футболен фанатик и от момента, в който Давид проплака в родилното, се бе заклел, че ще направи всичко по силите си, за да му помогне да стане професионален футболист.
Подобно на повечето мъже в Туия, той беше миньор. Такива бяха бащите и дядовците им. Такива ставаха и те. Но не беше сред хората, които искат и сина му да тръгне по неговия път. Бачкаше здраво и имаше мисия. Футболна мисия.
Още преди Давид да отвори очи в леглото си, Жозе потъваше в галериите на 700-800 метра под земята, за да изкарва хляба си. Работата беше неблагодарна и Мануел Вия бе преживял смъртта на доста свои колеги в злополучни инциденти. Някои от тях - близки негови приятели. Миньорството бе оставило своя отпечатък и върху него, а коленете, лактите и носът му бяха само част от жертвите по очуканото му тяло.
След 60 дни, затворен в болницата, Давид най-накрая беше "освободен". Моментът трябваше да е изключително радостен за него, но се помрачаваше от факта, че проклетият ботуш трябваше да остане на крака му поне още четири месеца. Жозе обаче имаше идея как да разведри момчето си. Двамата излизаха на двора, а хлапакът заставаше до една от стените на къщата, нагласяше гипсирания крак така, че да му е удобно и се подпираше с дясната ръка. Левачката му беше слабата в кварталните мачлета, но сега нямаше избор. Спиране, пас, вътрешен, външен фалц... Футболът не търпи оковите на гипса! При желание се играе и на един крак. Баща и син си измислиха какво да правят с топката напук на тежката контузия.
"Колкото и да ме болеше, гърбът му вероятно изпитваше по-голяма агония след дългия ден в мината - спомня си Вия. - Но той никога не се оплакваше. От този ден нататък баща ми винаги беше до мен. Сменяше се с колеги и променяше графици, за да се прибере навреме вкъщи и да ме закара на тренировка. Докато навърших 20, нито веднъж не се наложи да хвана автобуса. Татко винаги беше на линия, за да ме закара до стадиона."
Футбол, футбол, футбол... Годините минаваха, а Давид задобряваше. Когато стана на 14 обаче, мечтата му отново бе на път да се изпари. Играеше за местния Лангрео, но по някаква причина бе загубил радостта от футбола. Тийнейджър - какво да го правиш?
Решен на всичко, за да го види като професионалист, тогава на сцената отново се появи познато лице.
Жозе поговори с момчето си и му вдъхна увереност, че моментното разочарование е неизбежна спирка към величието. Давид съвсем не бе сигурен в това, че баща му е прав, но накрая се записа във футболната школа на Спортинг Хихон, когато бе на 16.
В техникума учеше за електротехник, а програмата за професионално развитие изискваше от учениците да изкарат стаж - монтиране на климатици и неща от този сорт. Но тренировките в Хихон бяха всекидневни и Вия трябваше да направи друг труден избор: да продължи с образованието и да се надява на "нормален" живот или да преследва професионалната футболна мечта.
Давид знаеше, че няма да се налага да убеждава много-много татко си в избора на второто, но с майка му Дорита нямаше да е лесно. Футболът не й се струваше сериозно начинание. Искаше синът й да се дипломира и да заложи на сигурното. Тогава на Вия му хрумна да й предложи сделка: "Мамо, ако до две години не стигна до първия отбор на Спортинг, отказвам се от футбола завинаги и ставам електротехник."
Точно две години по-късно сред червено-бялото море по трибуните на "Ел Молиньон" Жозе и Дорита бяха изпълнени от гордост. Денят, който някога им се струваше толкова далечен и нереален, особено на нея, най-накрая беше настъпил. Сълзите се стичаха от очите на Дорита, а Жозе, който някога беше гледал на същия този стадион героя си Кини, сега гледаше едно момче, което носеше фамилията му.
Спортинг беше в Сегунда, а треньорът на тима Пепе Асебал заяви, че "има още доста какво да се желае от Давид Вия", но младият играч знаеше, че единствено от него зависи пътят му оттук насетне да е само напред и нагоре.
Приказката започна в местното дерби с Овиедо, в което 19-годишният нападател разкъса съперника на парчета. Той продължи да вкарва и приключи първия си сезон с 18 гола в първенството, след което наниза 20 през кампанията 2002/03. Клубът обаче затъна финансово и когато Сарагоса предложи три милиона евро за младата звезда през лятото, от Хихон се сбогуваха с таланта си. Родната Астурия, феновете и Сегунда останаха зад гърба на Давид, който вече трябваше да се доказва в испанския елит. Той отбеляза първия си гол в третия си мач за арагонците - срещу Реал Мурсия, а до края на шампионата в Ла Лига реализира още 16. Великолепна работа!
Но Вия бе запазил най-доброто от себе си за турнира за Купата на краля. С четири негови попадения, едно от които при победата с 3:2 на финала срещу Реал Мадрид, Срагоса вдигна трофея. Във втория си сезон в отбора вкара 18 гола във всички турнири, но историята се повтори. Арагонците приключиха парите и трябваше да го обяват за продан, както се бе случило и в Хихон.
Но докато облак на несигурност обгръщаше по-нататъшната му кариера на клубно ниво, започна възходът му на международната сцена.
През февруари 2005-а получи първата си повиквателна за националния отбор от селекционера Луис Арагонес, който знаеше, че нападателят може да му помогне много в квалификациите за Мондиал 2006. Когато се завърна в клуба си след дебюта за Ла Фурия, феновете на Сарагоса бяха толкова горди с него, че цял мач скандираха името му.
Давид не се радваше на медиен комфорт и обгрижване от футболната федерация, на каквото се радваха останалите звезди на испанците, но това го правеше още по-симпатичен на хората. Те викаха "Вия, Вия, Вия" все по-оглушително и за големите клубове не оставаше нищо друго, освен да слушат какво им се подсказва.
От Валенсия действаха най-бързо и през лятото на 2005-а "прилепите" започнаха преговори за нападателя. Тимът бе станал шампион през 2004-та, но през следващия сезон се бе смъкнал до седма позиция. Последва треньорска смяна и ръководството се спря на Кике Санчес Флорес от Хетафе, чието първо настояване бе подсилване на атаката. Сарагоса поиска 12 милиона евро, а от "Местая" не се поколебаха нито за миг и отговориха бързо: "Имате ги".
Не след дълго босовете на големите футболни акули в страната Барса, Реал и Атлетико хапеха устните си. Давид стана най-успешният дебютант в историята на Валенсия, отбелязвайки 25 гола в първата си година в клуба.
Двете попадения "Камп Ноу" при равенството 2:2 с Барселона бяха първият му предупредителен залп, че предстои нещо голямо. След това отбеляза победно на "Бернабеу" срещу Реал, както и за 1:0 у дома срещу Барса в пролетния мач. Атлетик Билбао бе поразен с хеттрик, а срещу Ла Коруня отбеляза шедьовър от 50-ина метра.
Нападателят нямаше как да не попадне в групата от 23-има футболисти на Ла Фурия за Мондиал 2006 и дебютира на шампионата на планетата с два гола за успеха над Украйна с 4:0. Испанците излязоха от групата си без загуба, но на осминафиналите отстъпиха с 1:3 Франция. Единствения гол за Ла Роха отбеляза Давид Вия от дузпа.
Страхотната му форма продължи и през сезон 2006/07, в който сформира страхотен дует с бившата звезда на Реал Мадрид Фернандо Мориентес. Двамата отбелязаха 43 гола във всички състезания, а еволюцията на Вия като футболист не познаваше граници. С 12 асистенции оглави класацията за най-много голови подавания в Ла Лига и бе неудържим за съперниците. "Това момче е не само отличен реализатор, но и синоним на дълбочина във футбола. Това означава, че винаги е готов да даде асистенция, да увлече защитниците и да освободи пространство за другите", възхити се Йохан Кройф .
Независимо дали беше сам отпред, заедно с партньор или на крилото, Вия показваше рядката способност да се преобразява в това, което изискваше отборът му.
Тези негови превъплъщения се оказаха от безценна полза по-нататък в кариерата му, въпреки чу понякога му вредяха чисто статистически.
Следващата кампания беше тежка за валенсианци. Кике Санчес Флорес беше уволнен, а на негово място дойде Роналд Коман, който изкара само до април. Вия, Мориентес и Мата бяха страховито трио, но се появи добре познатият за Давид проблем в предишните му клубове - парите. А десетото място в Примера по никакъв начин на спомогна на клубната хазна.
Междувременно хармонията на Вия на международната сцена претърпя удар, но не по негова вина. В края на 2006 г. Луис Арагонес взе изключително противоречивото решение да извади любимеца на нацията Раул от националния отбор. Вия взе номера му - "седмицата", което не се хареса на много хора в страната. Но те подценяваха Ел Гуахе (Хлапето в превод от астурийски).
Въпреки че пропусна половината от полуфинала и финала на Евро 2008, Вия стана голмайстор на първенството с четири попадения. Но най-важното - бе една от движещите сили на отбора на Ла Фурия, който след 44 години чакане отново спечели голям трофей. Победата с 1:0 над Германия на финала оповести на света, че в следващите години няма да има кой да спре Испания. Така и стана.
През 2010-а, след пет години и над 100 гола за Валенсия, времето на Давид на "Местая" изтече.
Изключително показателно е, че за споменатия период само Самуел Ето'о отбеляза повече от него. Само шест повече... Неговият Барселона пък бе реализирал със 129 попадения отгоре на тези на Валенсия. Ако и това не ви звучи достатъчно впечатляващо, ще ви припомним, че Вия изпълняваше много от корнерите и непреките свободни удари във Валенсия.
В крайна сметка бе продаден за 40 милиона евро на каталунците, а както вече стана дума, парите бяха основната причина "прилепите" да се разделя с талисмана си. Това беше тъжен край на една вълшебна връзка, но пък от друга страна голмайсторът се присъедини към най-доминиращия клуб в света.
Преди да започне новото му приключение обаче, страната му се нуждае от него повече от всякога. Испания влезе на Мондиал 2010 като един от фаворитите, но на старта претърпя шокиращо поражение от Швейцария. Критиките, които последваха, достигнаха кресчендо. Медиите задаваха въпроси, а за щасите на Ла Роха, Давид Вия бе на линия за отговорите.
Той отбеляза единствените попадения на четвъртфиналите и осминафиналите срещу Португалия и Парагвай, след като преди това бе открил сметката си срещу Чили и вкара два пъти срещу Хондурас, за да може Испания да прескочи груповата фаза.
На полуфинала и финала може и да не успя да се разпише, но самото му присъствието на терена поставяше съперниците в шах. А ако не той, то Ла Роха имаше достатъчно изпълнители, които да докарат футболната партия до мат. Испания вдигна първата си световна титла в Йоханесбург, а родителите на Вия отново бяха на трибуните, за да гледат провалилия се електротехник. Бяха изминали почти 10 години, откакто майка му ронеше сълзи в деня, в който дебютира като професионалист на "Ел Молиньон", а сега бе ред на татко му Жозе Мануел да заплаче от щастие. Неговото момче, което някога риташе на един крак с него, беше изкачило световния връх!
Обратно в Испания, където Лионел Меси въртеше защитниците на противника като пумпали, а Шави раздаваше пасове като с лазерно насочване, Вия отбеляза 23 гола във всички състезания в дебютния си сезон в Барса. Работата му със и без топка беше жизненоважна за отбора и се вписваше изумително добре във футболната философия, изповядвана от Пеп Гуардиола. Барселона отново спечели Ла Лига, но шедьовърът му все още не беше нарисуван. За свое платно каталунците сложиха финала в Шампионската лига и "блаугранас" направиха така, че футболът да изглежда като изящно изкуство. В битката за трофея бе победен Манчестър Юнайтед с 3:1 на "Уембли", а третият гол бе дело на Вия. Истинско бижу от 23-24 метра.
Половин година по-късно обаче Давид претърпя тежка контузия на Световното клубно първенство, която го извади от строя за осем месеца. Когато се завърна, влизаше предимно като резерва, но въпреки това се отчете с 16 гола в 39 мача. Приносът му все още беше изключително ценен за отбора, но след привличането на Неймар, на "Камп Ноу" взеха решение да се разделят с астурийския снайперист. Продадоха го на Атлетико Мадрид за малко над 5 милиона евро през юли 2013-а.
Завърши първия си и единствен сезон в столицата с 13 гола и изигра важна роля за първата титла на "дюшекчиите" след 1996-а, когато златото отиде в ръцете на Радомир Антич, Любо Пенев и другите от знаменития отбор на мадридчани.
По ирония на съдбата Атлети узакони трофея си като гост на "Камп Ноу". Едва ли имаше по-добър момент за Давид да дръпне завесата на европейската си кариера, но преди романът му да бъде завършен, трябваше да се допишат последните редове. Най-драматичните.
В един момент четвъртият съдия вдигна таблото над главата си и на него светна "7". Вия погледна тъжно и недоумяващо и с наведена глава се запъти към тъча. С всяка стъпка спомените нахлуваха в съзнанието му, а когато ней-сетне стигна до скамейката, сякаш бе изживял футболния си живот отново. Седна, прокара ръка през косата си и заплака.
Кариерата му в националния отбор се разпростря в девет години и той завърши само на три мача от юбилейния 100-тен.
Давид вкара 59 гола в 97 срещи за Ла Роха - повече от всеки друг - и девет в 11 двубоя на световни първенства, което също е рекорд. Отпечатъците му останаха навсякъде върху титлите от 2008-а и 2010-а, а пет години след оттеглянето му от националния тим, феновете все още усещат липсата му и търсят достойния му заместник.
Няма да е лесно да го намерят, защото такива като Хлапето от Астурия са истинска рядкост.
В сряда, 13 ноември, Вия свика пресконференция и обяви, че след края на сезона в Япония, където играе за Висел Кобе, ще прекрати кариерата си. "Исках да се откажа от футбола, преди той да се откаже от мен", заяви голмайсторът, който след двайсетина дни ще навърши 38.
Но той, Футболът, неведнъж ни показа през годините, че не се отказва току-така от тези, които са родени да му дадат всичко. Спомнете си за 1985-а. За болничната стая и 4-годишното момче, приковано на леглото със счупена бедрена кост. Още тогава спортът беше като мисия невъзможна за него. Десетина по-късно пък майка му го виждаше като бъдещ електротехник в малката им енория.
Съдбата (и татко му Жозе) обаче си знаеха работата.
