Може ли да се играе футболен мач между две от най-големите философски школи – тази на Древна Гърция и доста по-съвременната на Германия?
През 1972 г. филмовата компания Monty Python Flying Circus представя на зрителите подобна класика. Скечът се провежда на Олмпийския стадион в Мюнхен, а отборите са съставени от едни от най-големите философи за всички времена. Разбира се, това е финал на Световно първенство.
Германците, чийто треньор е прочутият Мартин Лютер, основател на протестантското направление „лютеранство”, излизат в схема 4-2-4.
На вратата пази Готфрид Лайбниц, известен със своето заключение, че нашата Вселена е най-добрата сред всички, които Бог би могъл да създаде. В защита са Иманюел Кант, капитанът Георг Хегел, спецът по „нещата от живота” Артур Шопенхауер и представителят на класическия немски идеализъм Фридрих Шелинг.
Екзистенциалистът Карл Ясперс и футболният философ Франц Бекенбауер играят в центъра, като включването на последния според коментатора е „изненадващо”. В нападение позиции заемат културофилософът Фридрих фон Шлегел, спецът в областта на логиката, математиката, съзнанието и езика Лудвиг Витгенщайн, Фридрих Ницше и основоположникът на немския екзистенциализъм Мартин Хайдегер.
Философската Древна Гърция прилага „по-дефанзивна тактика” според коментатора.
Пред мрежата застава основателят на Атинската академия Платон, а в защитата пред него действат убеденият стоик Епиктет, енциклопедикът Аристотел, прочутият Софокъл, и авторът на повече от 5000 стиха за естествения отбор при живите същества, душата и прераждането Емпедокъл.
Халфовата линия се състои от Плутарх, основоположника на кроткия живот Епикур, „бащата на науките” Аристотел и гениалния Демокрит. В нападение са само двама – моралистът Сократ и математикът, астроном и физик Архимед. Включването на последния в титулярния състав се определя от коментатора като изненадващо, понеже не бил във форма.
И двата отбора излизат в състави с традиционните титулярни номера от едно до единайсет.
За съдия на мача е определен „учителят на 10 000 поколения” Конфуций.
След началния сигнал на Конфуций никой не обръща внимание на топката, а всички се разхождат по терена и размишляват. Все пак на игрището са философи, нали така?
Топката си остава в центъра почти през цялото време и по всичко личи, че двубоят ще завърши без голове.
Ницше получава жълт картон за това, че се разправя с арбитъра. За германеца това е трети такъв в последните четири мача, както научаваме от коментатора.
В хода на мача се извършва само една смяна. Карл Маркс, който загрява бясно на тъча, влиза на мястото на Витгенщайн в 88-ата минута.
И изведнъж, в последните секунди, гъркът Архимед извиква „Еврика!”, както докато се къпел във ваната открива способността на тялото да измества същия обем вода.
Рита топката, прави двойно подаване със Сократ, а после я мята на Хераклит. Той финтира Хегел, праща я на Архимед, чието центриране завършва с пас към Сократ. Удар с глава и гол!
Разбира се, германските философи оспорват гола. Хегел упорства, че това в никакъв случай не е „абсолютната реалност”. Кант опонира, че всичко това е плод на въображението. Маркс е по-тривиален, той иска засада.
Съдейки по звуците от трибуните, феновете доста се наслаждаваха на тази „поредна футболна драма“. Поне на коментатора му олекна, че мачът не влезе в продължения...
