Роден съм в ада. Не се шегувам. Да обясня за приятелите ми от Европа - фавелата в Сао Пауло, в която съм израснал, се казва Инфериньо (малък ад - б.а.). Ако искате да ме опознаете като човек, трябва да знаете откъде произхождам; да знаете моята история, моите корени. Инфериньо.
Кварталът има лоша слава. На 10 метра от входната ни врата винаги има някой дилър, който продава дрога от ръка на ръка. Вонята е непрестанна. Един от първите ми спомени е как баща ми става от канапето, отива до прозореца и се кара на дилъра да се отдалечи малко, защото миризмата от "стоката" му влиза вкъщи, а в това време ние се опитвахме да гледаме мач.
Оръжията бяха нещо нормално за нас. Излизаш от вкъщи и ги виждаш навсякъде. Напълно нормална част от живота. Повече ни беше страх от полицията. Веднъж нахлуха вкъщи. Търсеха нещо. Разбира се, не откриха нищо. Но тези неща остават в съзнанието и.
Какви ли неща не съм виждал... Само хората, които са живели на подобни места, могат да ме разберат. Бях може би на 8-9 г. и на път за училище една сутрин видях паднал човек в една уличка. Приближих се и тогава разбрах, че е мъртъв. Но във фавелите не може да обръщаш много внимание на подобни неща. По един или друг начин трябваше да стигна до училище. Затова си затворих очите, прескочих мъртвото му тяло и продължих.
Не го казвам, за да звуча като здравеняк. Това беше моята реалност като дете. Всъщност, винаги съм имал доста късмет въпреки всички трудности. Благословен съм с райски дар. Топката е моят спасител. Моята голяма любов още от дете. В Инфериньо никой не мечтае за подаръци за Коледа. Само за нещо кръгло - каквото и да е във формата на кълбо, което да се търкаля.
Във фавелите всички играят футбол - деца, старци, учители, строители, шофьори, гангстери, дилъри. Там всички сме равни. И ние с брат ми ходихме всеки ден да играем. По времето на баща ми игрището е било с пръст. По моето беше асфалтово.
В началото играех бос и краката ми често се разраняваха. Нямахме пари за обувки. Бях дребен, но дриблирах, сякаш бях роден да правя само това. Обожавам финтовете. Идва ми отвътре. Никога не съм се притеснявал да излъжа когото и да е. Правех "еластико" на дилърите, прехвърлях шофьорите, мушках "мрежички" на крадците. Изобщо не ми пукаше.
С топка в краката не ме беше страх от нищо.
Всички номера съм научил от легендите - Роналдиньо, Неймар, Кристиано. Гледал съм им всички видеа в "YouTube" благодарение на "чичо" ми - Тониоло. Той не ми е истински чичо. Живееше до нас, но беше като част от семейството ни. Като малък ми позволяваше да "крада" от интернета му, за да завърша футболното си образование в "YouTube". Той беше човекът, който ми подари първите видео игри.
Ако Тониоло имаше два хляба, единият винаги го даваше на нас. Ето това не разбират хората, които не са живели във фавелата. Колкото бандити има, два пъти повече са сносните хора, които не спират да вършат добро.
Винаги съм казвал, е съм израснал на грешното място, но с правилните хора. Първият ангел ме срещна, когато бях на 8. Забеляза ме, докато правя номера срещу гангстерите. Беше директор в Гремио Баруери (отбор от региона на Сао Пауло - б.а.). Той ми даде първия шанс да се измъкна от калта и да играя за техния отбор по футзал. Видях го как се движи през квартала с една лъскава червена кола. Беше "Рейндж Роувър", но за мен беше като "Ферари". Всички въздишахме по нея.
Обърнах се към майка ми и ѝ обещах не само че един ден ще стана футболист, но и че ще си купя такава кола. Тя се изсмя насреща ми, разбира се. Но аз бях абсолютно сериозен. Отвърнах ѝ: "Не се плаши, ще ти давам и ти да я караш."
По онова време все още спях в леглото на нашите. Нямахме пари за отделно легло за мен. Всяка нощ от едната ми страна беше баща ми, а от другата - майка ми. Бяхме много близки и това ни помогна да оцелеем. Но тогава се случи нещо.
Когато бях на 11, родителите ми се разделиха. Това беше най-тежкият момент в живота ми. Дотогава поне бяхме заедно, а сега - през нощта се обръщах към страната на майка ми, но леглото беше празно. Бях съсипан, но това ме и мотивира. Затварях очи и си обещавах, че ще ни измъкна от тази дупка.
Баща ми тръгваше за работа в 5 сутринта и се прибираше в 8 вечерта. Казвах му, че сега той работи за мен, но скоро аз ще работя за него.
Когато говорим пред медиите, винаги ни питат за мечтите ни. За Шампионската лига, за световното първенство, за "Златната топка". За мен това не са мечти, а цели. Единствената ми мечта беше да измъкна родителите си от фавелата. Нямаше друг вариант. Бих дал живота си, за да го постигна.
Когато бях на 14, получих шанс в академията на Сао Пауло. Всеки ден тръгвах за тренировки на празен стомах. В добрите дни със съотборниците имахме достатъчно пари, за да си купим една бисквитка, която да си разделим в автобуса на връщане. Никога не е трябвало да се преструвам, че съм "гладен" за успехи. При мен гладът беше истински.
Имах леки проблеми с дисциплината. Може би бях изпълнен с гняв. На три пъти за малко да ме изключат от академията, но тогава един човек от клуба се застъпи за мен. Успя да убеди шефовете да ме оставят. План Божий.
Бях изключително слаб, но винаги играех "на кръв". Това съм научил на улицата. Него не можеш да го копираш. Хората не ми вярват, но когато дебютирах за Сао Пауло, още живеех във фавелата. Да, това е истината - на 18 все още спях с баща си в същото онова легло. Можеше да избирам - или леглото с него, или на дивана. Нямаше друг избор.
Година по-късно вече бях в Аякс и играех в Шампионската лига. Толкова бързо се променят нещата. Вече не само имах собствено легло, но червеният "Рейдж Роувър" чакаше майка ми пред дома ѝ.
Обещах ѝ го, когато бях на 10. Тогава тя се изсмя. Сега ѝ го припомних, а тя се разплака.
Превърнах се от дълбока резерва в Аякс до титуляр в Манчестър Юнайтед в рамките на три години. Питат ме как съм се развил толкова бързо. Отговарям им просто - играя без никакво напрежение на терена. Без страх. Страх ли, какъв страх? Когато растеш на място, на което трябва да прескачаш мъртъвци, за да стигнеш до училище, няма как да те е страх от нещо във футбола. Виждал съм такива неща, които повечето анализатори дори не могат да си представят. Има неща, които не се забравят, щом веднъж си ги видял.
Страдаме достатъчно в личния си живот. Притесняваме се и плачем достатъчно. Но във футбола? За какво има да се притесняваш, когато играеш. Когато топката ти е в краката, трябва да изпитваш само и единствено щастие.
Роден съм с дрибъла. Това са моите корени. С този дар стигнах от дъното до "Театъра на мечтите". Никога няма да променя начина, по който играя, защото това не е просто стилът ми, това съм аз. Това е част от мен. Част от миналото ми като бразилец. Ако гледате един 10-секунден клип от играта ми, няма да го разберете. Това не е шега за мен. Всичко си има цел - да вървя смело напред, да всявам страх у съперниците си, да създавам пространства, да решавам мачове.
Ако ме смятате за клоун, значи не разбирате историята ми. Учил съм се от изкуството на Роналдиньо, Кристиано и Неймар на краден Wifi. Практикувал съм номерата им на асфалтово игрище.
Ако си роден в ада, това е малък дар от рая. Когато ме питат защо правя нещо или какъв е смисълът на всички тези номера, отговарям, че така пращам послание към дома.
В Европа, където на всяка маса всяка вечер има хляб, понякога хората забравят, че футболът е игра. Красива игра, но само игра. Животът е труден, поне за нас, които сме родени в малките адове на земята.
Винаги съм казвал, че където и да отида, без значение какво ще се случи с мен, винаги ще представлявам онова място, което ме е научило на всичко, което знам. Без онзи мой дом и хората там, нищо няма значение. Преди всеки мач пиша на бутонките си, за да не забравям:
"ФАВЕЛА".
Когато завързвам обувките си, си спомням. Спомням си всичко.
Това е моята история. Ако не я разбираш или все още ме смяташ за клоун, имам послание за теб, което съм го татуирал върху ръката си:
"Който е излязъл от фавелата, знае поне малко от това, което съм преживял."
