Един пролетен ден през 1970 г. властващият световен шампион в тежка категория Джо Фрейзър вози с колата си бившия шампион в категорията Мохамед Али.
Двамата са започнали да изграждат силно приятелство и заедно да планират един епичен дуел за поколенията.
Али е изумил света 6 г. по-рано, когато е детронирал Сони Листън, за да вземе титлата и после я е защитил цели девет пъти, за да остане непобеден с баланс 29-0.
Но едва на 25 г. американецът с рождено име Касиус Клей се оказва с отнет боксов лиценз заради отказа си да влезе в армията и да бъде пратен във Виетнам.
В негово отсъствие Фрейзър се изкачва до върха в тежката категория, макар че, разбираемо, Али оспорва доколко "Димящия Джо" е истински шампион.
"Идваше на тренировките ми, обаждаше ми се по телефона", разказва Джо. "Искаше да работи с мен за популярността си и за да си върне лиценза. Веднъж го карах с колата от Филаделфия до Ню Йорк, бяхме само той и аз. Говорихме колко ще спечелим от двубоя помежду си. Смеехме се и се забавлявахме, бяхме приятели, големи приятели".
"Казах му "Защо не? Хайде да направим битката." Той беше мой брат", продължава Фрейзър.
Когато пристигат обаче, се случва нещо като предвестник на бъдещите събития.
Али излиза от колата и пред хората на улицата започва да се държи съвсем различно, все едно за пръв път вижда колегата си.
"Това е Джо Фрейзър, дами и господа! "Димящия Джо"! Ето го, той държи титлата ми! Аз си я искам обратно! Той не е шампион, а будала! За хората шампионът съм аз!", крещи Али.
В онзи момент Фрейзър приема с насмешка този театър и все пак помага на Мохамед Али да си върне лиценза, като разговаря директно с президента Ричард Никсън.
Агитацията е успешна и Али се завръща на ринга след три години и половина отсъствие. В края на 1970-а той участва в два мача, а планът му с Фрейзър се осъществява и двамата насрочват "Мача на века" за 8 март 1971 г.
Внезапно обаче, точно както в онзи пролетен ден след пътуването до Ню Йорк, Али се обръща срещу приятеля си.
С цел да покачи напрежението и да дестабилизира противника си психически, бившият шампион започва да го обсипва с обиди.
Но много бързо нещата прерастват в нещо повече от просто бокс. И двамата големи шампиони са израснали в една силно разединена на расова основа страна, а Мохамед Али е станал обществен враг номер 1 на бяла Америка с отказа си да се сражава във Виетнамската война.
Той променя рожденото си име, защото го описва като "робско" и публично се присъединява към афроамериканското движение Нация на исляма.
Фрейзър, както и други опоненти на Али преди него, отказват да признаят промяната на името и това вбесява Али, който пък обвинява Фрейзър, че е предал своите хора и расата си.
Шокиращо, Али започва да атакува шампиона на расова основа с една от най-отвратителните обиди за чернокож, като го нарича "Чичо Том" - така са обиждани чернокожите, смятани за твърде покорни и сервилни към белите.
В резултат на това определение, Джо Фрейзър се оказва обект на още множество обиди и даже смъртни заплахи, в жертва се превръща и семейството му. Децата на Джо са тормозени и обиждани в училище със същите определения, които е дал Мохамед Али.
"Този човек беше мой приятел. Помня как го гледах и се чудех: "Какво му става? Полудял ли е?" Нарече ме Чичо Том. Беше жестоко към човек, който е направил толкова много за него. Аз бях израснал, водейки живот на чернокож, не той. Аз режех дърва, работех във фермата, живеех в гетото. Той предаде нашето приятелство. Седнах и си казах: "Ще го убия. Това е. Просто ще го убия".
Така приятелството прераства в истинска, неподправена омраза. Такава, която не е просто измислена от медиите. И която ще доведе до най-великите боксови двубои, които някога сме виждали.
Преди да излезе на ринга за първия сблъсък между двамата, Фрейзър отправя молитва към Бог.
Но не молитва просто да победи, а наистина да убие противника там, между въжетата.
В тази велика нощ Джо е настървен до безумие и успява да грабне победата в 15-те рунда, за да циментира статута си на шампион.
В последния рунд Али е пратен в нокдаун с легендарно ляво кроше, превърнало се в знаково за първата загуба в кариерата му. В резултат, устатият гигант е пратен в болница с подута челюст.
Джо Фрейзър побеждава след единодушно съдийско решение, но между двамата остават сметки за уреждане.
Те се изправят отново един срещу друг три години по-късно, в период, когато враждата им не изглежда във връхната си точка. Но всъщност говорим за вражда, която се засилва и утихва дълги години, докато отношенията им продължават да се развиват и променят.
В една година те отново са приятели, в следващата - заклети врагове.
Бойците са сърдечни един към друг, когато се появяват в шоуто на Дик Кавет в началото на 1974 г. и даже се съюзяват, за да повдигнат заедно водещия, когото обвиняват, че опитва да ги скара.
"Не мразя Джо Фрейзър, и той също не ме мрази", лаконично оповестява Мохамед Али.
Но пет дни преди датата на битката, ситуацията отново се променя. Те са повикани в друго предаване да гледат заедно първия си двубой и се сбиват в студиото, докато са в ефир.
Али се завръща към обидите и нарича Джо "невеж", а реакцията е мигновена и двамата се озовават на пода в схватка, докато околните прекарват няколко минути в опити да ги озаптят.
Няколко дни по-късно идва и самият мач, който е най-незапомнящият се от легендарната трилогия.
Фрейзър вече не е шампион, след като претърпява категорична загуба от Джордж Форман, при която е свален шест пъти за два рунда.
Мохамед Али пък нанася втора загуба на Фрейзър в кариерата, като печели с единодушно решение в 12 рунда.
След като си разменят по една победа, третият епизод на битката става неизбежен.
Преди това обаче Али си е спечелил възможността да си върне титлата в бой с Форман и оправдава прозвището си "Най-великия".
С хитра тактика, при която се преструва на притиснат до въжетата, претендентът изтощава съперника си, преди да го нокаутира и отново да се изкачи до ранга на световен шампион.
През 1975 г. Мохамед Али още веднъж разгаря враждата си с Фрейзър за една последна велика битка в Манила, Филипините - един от най-бруталните боксови двубои в историята.
Преди сблъсъка Али подновява грозните обиди и нарича Фрейзър "Горила в Манила" и "Шампион на белите", като все още не осъзнава последиците за съперника и за цялото му семейство.
Позициите на двамата вече са доста различни, тъй като Али изживява най-силните си години, докато при Фрейзър те изглежда са отминали.
Преобладава мнението, че Али едва ли не се е смилил над Фрейзър, за да се съгласи на този "предрешен" мач, за да може "Димящия" да прибере една последна тлъста сума в кариерата си.
Различна е и настройката на двамата и докато Фрейзър тренира като луд, Али се замесва в извънбрачна афера, която е разкрита от медиите и става известна и на жена му.
В голямата вечер температурата в Манила е над 40 градуса, а зрелището се излъчва в 68 държави по целия свят. Следват може би най-грандиозните 14 боксови рунда, случвали се някога.
Али обсипва противника с безмилостни удари в главата, той пък отвръща със серии в тялото му. Съперниците преодоляват изключително тежки моменти и след десетия рунд се задържат на крака единствено по силата на волята.
Краят настъпва внезапно. В последната почивка между рунд 14 и 15 треньорът на Фрейзър Еди Фъч решава да прекрати боя, тъй като Джо е почти сляп след 13-тия рунд и цялото му лице е подуто от понесените удари.
Естествено, "Димящия" не желае да се отказва, но треньорът настоява да запази здравето му и Али е обявен за победител.
Шампионът опитва да стане да празнува, но бързо се свлича обратно на стола си от изтощение.
Али отказва да гледа този двубой впоследствие, като признава на един приятeл: "Бих изгледал всеки друг мач, но не и този. Не искам да виждам ада отново".
С победата в третата битка, той смята работата си за свършена, всичките му обиди са изиграли своята роля и от тях вече няма нужда, затова Али може отново да бъде приятелски настроен към Фрейзър.
Опонентът му обаче няма как да погледне на нещата по такъв начин. Али призовава сина на Джо - Марвис, да го посети и му заръчва "Кажи на баща си, че нещата, които казах, не ги мислех наистина".
"Сине, той трябваше да дойде да ми го каже в лицето", е отговорът на Джо.
Към края на 70-те следва ново затишие, но в началото на 80-те е поредният обрат във враждата.
Дъщерята на Мохамед Али Хана разказва: "Баща ми най-сетне научи за всичко, през което е минал Джо Фрейзър. Научи как децата му са се прибирали от училище плачейки. Баща ми просто сведе глава и започна тихо да плаче. Заболя го да разбере всичко това".
В края на 80-те дуото се събира на медийна обиколка с Джордж Форман и изглежда в добри отношения, а Али вече страда от болестта на Паркинсон.
През 90-те обаче "Димящия" става все по-озлобен и прави някои от най-шокиращите коментари в цялата вражда.
Причината е, че великият боксьор се чувства недооценен от историята - във всяка друга ера той щеше да бъде помнен като икона, но от неговата перспектива остава просто част от историята на Мохамед Али и винаги е засенчен от него.
През 1996 г. Али е избран да запали олимпийския огън на Игрите в Атланта, а заболяването му доста се е влошило, за което Фрейзър открито злорадства.
Джо вижда Божия намеса в съкрушителното заболяване на съперника му и на пресконференция обявява, че той, а не Али е трябвало да бъде избран да запали олимпийския огън.
"Щеше да е хубаво, ако след като го запали, беше паднал вътре. Ако можех, щях аз самият да го бутна", допълва Джо.
В края на 90-те "Димящия" издава и автобиография, в която пише:
"Хората ме питат дали се чувствам зле за Али сега, когато нещата при него не се развиват добре. Но не, не се чувствам зле, всъщност изобщо не ми пука. Искат от мен да го обичам, но лично бих отворил гробищата и бих го заровил, когато Бог реши да си го вземе".
Все пак, преди смъртта двамата някак успяват да се помирят.
През годините Али отправя множество извинения към големия си съперник и изглежда те най-сетне постигат целта си.
"В края, преди баща ми да почине, той и Али се събраха в любов и единство", разказва Марвис Фрейзър. "Бях толкова щастлив да го видя. Те се прегърнаха, беше фантастично".
Джо умира през 2011 г. и в последния си записан коментар относно Али се просълзява, когато говори за болестта на Паркинсон, засегнала противника му.
"Тъжно е, защото той е страхотен човек и се надявам да може да живее този живот, който живеем ние. Би било чудесно, много бих се радвал да видя това, защото той си го е извоювал".
За съжаление, самият Али също умира 5 години по-късно.
Но и днес, когато вече изминаха 50 години от "Мача на века", враждата на Али и Фрейзър си остава най-легендарната и най-значимата в богатата история на спорта.
