12 години изминаха от последния мач на Тугай Керимоглу в английската Висша лига.
Бившият турски национал навъртя над 270 двубоя на Острова за Блекбърн Роувърс между 2001 и 2009 г. и завинаги ще остане любимец на феновете от "Еууд Парк" заради безбройните си бляскави изпълнения от сърцето на халфовата линия.
Той е помнен не само като един от най-изкусните и интелигентни халфове в английския елит, но и като един от най-страстните пушачи сред футболистите.
Легенди се носят за афинитета му към цигарите и склонността му да пуши даже на почивката между полувремената, а за него и за годините му в Блекбърн още се разказват истории.
Майстор в много аспекти и владеещ тънкостите в играта (та чак до максимално бавното излизане от терена, когато бъде сменен в последните минути), Тугай установи силна връзка с феновете и се бореше със сълзите си в своя последен мач преди 12 години.
Тогава, в края на сезон 2008/09, Блекбърн играеше с Уест Бромич, а привържениците носеха маски на Тугай и скандираха името му, докато той правеше почетна обиколка с дъщеричката си, за да поздрави всеки един от над 28-те хиляди на трибуните.
Керимоглу беше най-вече плеймейкър от дълбока позиция, дърпащ конците донякъде в стил Андреа Пирло, донякъде и в стил Зинедин Зидан, защото можеше да играе и по-напред зад нападателите.
Веднъж полузащитникът на Уест Хем Марк Ноубъл каза за него: "Бях млад и арогантен и си мислех "А, той е с посивяла коса, ще го разминавам както си искам", но ме държа на каишка през всичките 90 минути".
Достолепният външен вид на Тугай Керимоглу го правеше още по-атрактивен и засилваше култовия му статут.
Той беше на 30, когато пристигна от Глазгоу Рейнджърс срещу 1.3 млн. паунда и игра до 39-годишен, колкото и спазването на режим да не беше най-силната му страна.
Веднъж самият сър Алекс Фъргюсън призна, че ако турчинът беше 10 години по-млад, би бил идеален за Манчестър Юнайтед.
А бившият мениджър на Роувърс Марк Хюз получи въпрос по същата тема - дали не му се е искало Тугай да беше по-млад с десетина години. "Не", отвърна наставникът, "Защото ако беше така, щеше да носи фланелката на Барселона".
Както вече споменахме, не само възрастта беше пречката Керимоглу да играе в някой гранд.
Бившият му съотборник Мат Джансен разказва колко е бил поразен от навика на Тугай да пуши по 20 цигари на ден и въпреки това да кара футбола да изглежда лесен.
Джансен все още смята Керимоглу за най-интелигентния играч, когото е срещал в кариерата си.
"Нямаше скорост, нито особено голяма издръжливост. Почти не говореше английски. Пушеше като комин, поне по 20 на ден, но какъв невероятен играч беше!"
"Почти не можеше да тича, но не му се и налагаше, защото толкова брилянтно четеше играта. Когато мачът беше по неговия вкус, и особено ако беше на добър терен, той ръководеше шоуто".
"Имаше невероятна визия, най-добрата, която съм виждал от когото и да е", продължава Джансен. "Нямаше смисъл да го карате да спре да пуши. Миришеше на цигари в съблекалнята преди мач, но после дирижираше играта за 45 минути. После пак пушеше на полувремето".
"Помня как Греъм Сунес се оглеждаше в съблекалнята и питаше "Къде е Тугай?" Ние проверявахме в тоалетните и виждахме кълбетата дим над една от кабинките. Няма как такова нещо да проработи при всеки играч, но работеше при Тугай".
Друг бивш негов съотборник, южноафриканецът Аарън Мокоена, вярва, че Керимоглу е бил даже по-добър от тези, които водят здравословен начин на живот.
"Беше сред най-добрите. Не съм виждал толкова здрав и интелигентен играч, който да е пушач. Всички знаеха колко пуши, но в мачовете изпреварваше тези, които живеят далеч по-здравословно".
"Няма как да кажа, че пушенето е нещо хубаво", допълва Мокоена. "Но той разбираше футбола, в Блекбърн караше целия тим да функционира и всички го обичаха".
Веднъж турчинът прави коронния си номер и изчезва на почивката между полувремената.
Точно докато обяснява на останалите футболисти, че могат да спечелят мача, стига просто да подават топката на Тугай, мениджърът Марк Хюз осъзнава, че неговият плеймейкър липсва и започва да го търси.
Скоро турчинът е открит да пафка в стаята на охраната заедно с един от пазачите. Но разбира се, излиза и за второто полувреме, а и си носи афтършейва със себе си, за да е сигурен, че ще притъпи мириса на цигари.
Дори за феновете на Блекбърн, които помнят шампионския сезон 1994/95 и имат своите герои оттогава, Тугай е сред най-уважаваните играчи.
Уви, падна му се да играе в едно не толкова славно време за отбора, но все пак се изявяваше в години, в които Блекбърн неизменно беше в английския елит. Скоро след отказването му започна и упадъкът на клуба, който изпадна от Висшата лига и даже в един момент достигна до трета дивизия, а сега е средняк в Чемпиъншип.
Тугай не беше велик голмайстор и головете не бяха основната му задача, но той вкарваше попадения, които се помнят дълго.
Разписа се още в един от първите си мачове, а после натрупа поредица от голове със зашеметяващи далечни удари, включително същински шедьоври срещу Фулъм и Тотнъм.
"Често беше две стъпки пред останалия тим и поне една стъпка пред противника", спомня си Иън Хърбърт, водещ на популярен подкаст за Блекбърн Роувърс.
"В неговия случай бяха минимални усилия с максимален ефект. Караше трудното да изглежда елементарно, а визията му го отличаваше от всички останали. Виждаше възможности и коридори, които бяха невидими за останалите и беше способен да върши нещата с върховна елегантност".
Разбира се, в суровия свят на Висшата лига му помагаше и това, че в продължение на три години си имаше нещо като личен бодигард на терена в лицето на уелсеца Роби Савидж.
"Савидж даваше на Тугай свободата да играе. Двамата се допълваха идеално, знаеха си недостатъците и извличаха най-доброто един от друг".
След като прекрати футболната си кариера, Тугай се пробва като треньор и на два пъти беше асистент в Галатасарай (единия път на Роберто Манчини), за кратко беше и помощник на Марк Хюз в Манчестър Сити.
Е, в треньорството не се задържа дълго.
Поне обаче му е гарантирано, че във Висшата лига винаги ще бъде помнен като символ не само елегантността и въображението в играта - но и като един от последните представители на епоха, в която футболистите можеха да правят каквото си поискат с режима и пак да бъдат велики.
