Създателите на сериали рядко стоят в светлината на прожекторите или поне най-добрите от тях не обичат да го правят.
Те са скучни, говорят малко, пишат повече, правят го адски добре, а на наградите „Еми" никога не им отделят нужното време. А когато техният сериал стане „шоу на годината", всички се чудят „къв е тоя и що не дават да говори на Патрик Демпси", примерно.
Виновниците за добрата телевизия всъщност са много малко на брой. Онези, за които наистина си заслужава да се говори, са бройка, която би се събрала в едно неголямо българско село.
Един от тях е Дейвид Саймън, човекът, създал сериалите „The Wire", "Generation Kill", "Treme" и последната му продукция с НВО - „Show me a hero", преведен у нас като „Дръзки".
„Аз не правя стандартна телевизия. Не го казвам просто така. За това говорят рейтингите на сериалите ми. В крайна сметка хората продължават да ги гледат години, след като са излязли", казва Дейвид Саймън.
И това е човекът, който е направил „The Wire" - един от най-добрите полицейски сериали по телевизията за последните години - и изобщо до момента.
Неговата телевизия е рязка и ударна. Леко брутална на моменти.
Това не важи само за "The Wire", за която с изненада откривам, че у нас има по-малко фенове, отколкото съм очаквала.
„Малко се притеснявам, защото съм почитател на работата ви", казвам аз.
"Спокойно и аз бих се притеснявал, ако харесвах сериали като моите", отговаря той.
Сериалите на Дейвид Саймън притежават онова трудно постижимо качество да отразяват "обикновения" живот през необикновена гледна точка.
„Има дни, в които просто нямаш вдъхновение. А има дни, в които без да търсиш вдъхновение, го намираш. Просто излизаш, за да опознаеш света. Чуваш нещо, казано между двама души, говориш с познати по банални теми и изведнъж нещо в главата ти се случва.
Такъв е животът, отваря вратата с идеи в най-неочаквания момент.
Понякога това се случва, докато четеш книги, вестник, дори статия в списание. А понякога е картина или снимка. Може да се вдъхновиш дори от новините. Но трябва да внимаваш, да обръщаш внимание на нещата, и ако си късметлия, истински късметлия, вдъхновението ще те намери", отговаря Саймън, когато го питам как измисля собствените си истории.
Хората обичат да казват, че такъв тип истории за „вдъхновението" са измишльотини, чрез които Дан Браун или Дж. К. Роулинг, например, да продават повече книги.
Аз избирам да вярвам в тях, да вярвам, че този 1% от обществото го има. И изключителните, интересните, любопитните неща никога няма да изчезнат от света.
Това важи и за хората, които правят сериалите. Дейвид Саймън казва - и аз се съгласявам с него - че новият тип телевизия е като книга.
„Ти избираш кога да го започнеш и кога да спреш. Ти избираш как да запълниш времето си с него и кога да не го правиш. Телевизията и в частност сериалите, трябва да са направени така, че да са удобни за зрителя".
Сериалите са книги. Харесвам това сравнение.
„В повечето случаи гледам сериалите, когато вече можеш да си намериш целия сезон накуп. И най-често това са сериали, които някой ми е препоръчал. Не обичам да си губя времето, гледайки неща, които все още текат по телевизията. Последното шоу, което гледах и ме впечатли е един канадски сериал, който се казва Slings and Arrows. Шоуто има три сезона и се разказва за театрална трупа, която поставя пиеси на Шекспир. Историята разказва за живота на актьорите на сцената и извън нея, които по странен начин се преплитат".
Простата истина гласи, че телевизията вече не се гледа като едно време. Съответно редно е и да не се произвежда по същия начин.
Може би единствено националните канали в Америка могат да си позволят бавната последователност на стандартния тип телевизия, седмица за седмица.
Но това не важи за HBO. Те могат да си позволят да направят политически сериал, базиран на реални събития и дори да запазят реалните имена на хората. Без да дават обяснение на никого. Те могат да си позволят и хиляди други, брутални неща и го правят.
Затова хората ги харесват и ги превърнаха в най-наградения канал на тазгодишните „Еми".
Може би затова и Дейвид Саймън избира да работи отново именно с тях по най-новия си сериал „Дръзки". Той си партнира с HBO вече 17 години, основно в качеството си на продуцент.
Това ще се случи и със следващия му проект „The Deuce" - мини-сериал за порно индустрията през 70-те и 80-те години в Ню Йорк. Главната роля ще се играе от Джеймс Франко, а пилотният епизод вече е поръчан. Но до „The Deuce" има още време и както самият Саймън казва: „Все още нищо не се знае, затова предпочитам да не говоря за това."
Затова ние се връщаме на „Дръзки". „Основната идея на сериала е за това, че въпреки дългогодишната история на борба за равенство, американците все още имат проблеми на расова основа - с интеграцията на хора от различна раса в общности и квартали, населени предимно от бели хора. И въпреки че ние все още сме мнозинство, въпреки че сме избрали цветнокож президент на страната си, ние, нашето общество, все още таи някакъв страх. Сериалът „Дръзки" се занимава с този проблем", разказва той.
Действието се развива в Йонкърс, на север в Ню Йорк, типично предградие, в което живее така наречената работническа класа.
„Местните власти решават да използват федералния бюджет, за да пренастанят всички бедни цветнокожи хора в една малка сграда - нещо като общежитие - тотално отделена от града и от жителите му. В един момент обаче, се появява съдия, който им казва: „Нямате право да вземате подобно решение, защото е незаконно и не се прави така."
И им дава право на споразумение, което гласи, че из целия град, включително в районите, обитавани изцяло от бели хора, трябва да бъдат построени жилища за тези бедни хора, за да могат и те да живеят в нормално общество. И тогава хаосът започва".
Шоуто мина набързо по HBO България, може би защото има само 6 епизода, в които е събрана цялата история. Сега ще се излъчи повторно, но в подканала Cinemax, а всички, които нямат търпение да го изгледат, могат да го намерят на HBO GO. Онлайн, целият. Веднага - накуп. Точно както обичаме да гледаме сериали, нали!
В „Дръзки" може да гледате Алфред Молина, за когото Саймън каза:
„Алфред Молина играе политик - Ханк Спалоун, който е бивш полицай и е абсолютно против тази интеграция. И въпреки че е истински гадняр в сериала, изпълнението на Молина те кара да харесваш Ханк. Той е наистина честен и откровен за нещата, в които вярва. Да, той е от грешната страна на проблема, но за себе си е прав. Изпълнението му е адски човешко. А иначе като човек, с когото работих на снимачната площадка, той е страхотен. Адски земен. Мисля си, че бих снимал всичко с него."
В сериала участва и Уинона Райдър, която се завръща пораснала и помъдряла.
„Уинона Райдър е известна с общо взето еднотипни роли, като тези в "Бийтълджус", „Луди години"... В младините си тя е нещо като младата Одри Хепбърн. В момента обаче е някъде на 40-43 години, а в „Дръзки" играе роля за възрастен, пораснал актьор. Начинът, по който изигра персонажа си, е наистина страхотен. Може да се опише само с няколко думи - прекрасна актьорска игра."
За финал решавам да попитам Дейвид Саймън, който е превърнал вълнението си от телевизията в професия и се справя повече от успешно в нея, ако животът му беше сериал, как щеше да се казва?
„Малко е дълго за заглавие, но ще е: „Бих се съгласил с теб, но тогава и двамата ще грешим".
