В момент, в който феновете на сериалите още скърбят по незадоволителния край на Game of Thrones и се прехласват по гениалността, с която е направен "Чернобил", лимитираният сериал на BBC и HBO Years and Years сякаш остава на заден план - напълно незаслужено.
Tова е един от най-добрите сериали на годината.
Каквото и да се каже за него, няма как да бъде достатъчно. Years and Years съчетава Black Mirror и This Is Us, взимайки най-доброто и от двата сериала, оставяйки те да гледаш втренчено след всеки епизод.
Първата мисъл, която ти идва (ако си чел "Фондацията" на Азимов - нещо, което силно препоръчваме) е, че Хари Селдън наистина беше прав, а упадъкът на цивилизацията е в действие.
Паралелите с Black Mirror (особено на фона на доста слабия нов сезон) са наистина неизбежни, когато става въпрос за вглеждане в едно мрачно близко бъдеще. Но ако черното огледало на празния екран ни дава само поглед към случайни възможни моменти, в които технологиите по много извратен начин могат да обземат всекидневието ни, то Years and Years отива по-далеч.
Това не е само технологична антиутопия. Сериалът чертае карта на всичко, което би могло да се провали в обществото (на съвременна Великобритания, но и по принцип) - от познатото свръхразвитие на технологиите до упадъка на демокрацията и разцвета на популистите и откровените лъжци в политиката (не, че сегашните не лъжат, просто може да бъде и много по-зле).
Най-въздействащото е, че всичко това е представено през погледа на едно обикновено семейство от Манчестър, което се адаптира към всички настъпващи промени - развитието на социалните мрежи и технологиите, възходът в политическата кариера на най-големия популист, който можете да си представите (Ема Томпсън е просто невероятна в тази роля), радикализацията на САЩ, нова вълна на бежанската криза, ограничаване на правата, сривове на банки и какво ли още не, в продължение на около 18 години...
С други думи - светът се променя, полудява и става все по-несигурен, но хората оцеляват и се адаптират въпреки всичко. А зрителят е на първия ред и наблюдава всички тези промени, които ни очакват във възможното близко бъдеще.
Ако Black Mirror също представя мрачни и апокалиптични възможности за бъдещето, Years and Years ни показва как се случват, какво стои зад тях, каква логика следват събитията.
Всичко това прави нещата... не реални, но достатъчно реалистични, че да им повярваш. Виждаш как Brexit, конфликтът в Източна Украйна, възходът на Тръмп в САЩ и битката за бъдещето на ЕС носят своите последици и влияят върху живота на обикновените хора.
Цялата тази апокалиптична гледна точка за бъдещето е завладяваща и те кара да искаш да гледаш още и още.
Героите са другата силна страна на сериала - колкото обикновени британци от Манчестър, толкова и всеки един от тях специфичен сам по себе си.
Сюжетът се завърта около семейство Лайънс - двама братя и две сестри, заедно с половинките им, децата им и баба Мюриъл, която се опитва да се грижи за всички по своя си начин.
Най-големият брат е Стивън - банков съветник и любящ баща, който заедно с жена си Селест се опитва да се грижи за двете си дъщери, едната от които е обсебена от идеята за технологиите и свързването им с човека. Даниел, вторият брат, е служител в държавната администрация, който отговаря за жилищата и настаняванията (на бежанци). Той се омъжва за партньора си, но след време започва да се съмнява доколко двамата са един за друг. Роузи е самотна майка на две момчета, която все още се опитва да намери мъжа на живота си, а Едит е активистка срещу нередностите в обществото.
Що се отнася до социално включване на различни общности, сериалът има с какво да се похвали - Селест е чернокожа, връзката на Даниел е еднополова, а едно от двете момчета на Роузи е от баща азиатец и през сериите показва желание да носи момичешки опашчици. Самата Роузи е в инвалидна количка.
Всичко това обаче е органично вплетено в сюжета, без даване на оценки и лепене на етикети.
Отношенията между тях напомнят малко за This Is Us (макар и не толкова стоплящи), въздействат и правят всичко в сериала много по-човешко. Водещи са близостта в семейството, разговорите между тях и стремежът да се запази връзката между братя, сестри и баба. Един от начините е телевизията.
Шоуто започва с телевизионното участие на бизнесдамата Вивиан Руук (Ема Томпсън) и нейните скандални политически коментари. Паралелно със съдбата на семейство Лайънс следим и нейното политическо израстване. От отговора й на въпрос какво има да каже за конфликта между Израел и Палестина ("I don't give a fuск!"), през кандидатурата й за парламента, до възхода на създадената от нея партия - 4 звезди **** (символ на цензурата върху думата fuск).
Тя е политически неграмотна, но безкрайно харизматична, и увлича след себе си онези хора, които се чувстват маргинализирани от традиционните партии. На фона на целия хаос умее да намира стълбата към просперитета.
Вивиан Руук е всичко, което "обикновеният човек" иска да види - безпардонно поведение, смелите обещания, телевизионното шоу и огромна способност за манипулация.
Тя е Салвини, Тръмп, Берлускони и Фараж събрани накуп и пакетирани в представителен, бизнес вид. Тя е един неанимационен Уолдо (от онзи велик епизод на Black Mirror), но с повече пари и с повече възможност да влияе на обществото.
И тук идва самото послание на сериала - май светът отива твърде далеч в желанията и мечтите си, май изпуснахме от контрол всичко, а цялата ситуация досега е била просто временна почивка от мрачните времена.
Перфектен пример виждаме още в първи епизод, при раждането на второто дете на Роузи, когато Даниел обяснява защо го е страх да има дете днес:
"Нещата бяха добре преди няколко години, преди 2008 г. Помните ли... тогава си мислехме, че политиката е скучна. А сега... Сега се притеснявам за всичко! Чудя се за какво да се притеснявам по-напред. Оставете правителството. Онези южни банки - те ме ужасяват. А дори не са само те - компаниите, брандовете, корпорациите. Третират ни като алгоритми, докато междувременно тровят въздуха, а температурите се повишават. Не ме карайте да започвам с "Ислямска държава". А сега имаме и Америка... Никога не съм си мислил, че ще ме е страх от Америка, но сега имаме фалшиви новини и фалшиви факти. Дори вече не знам какво е истина. В какъв свят живеем? Защото ако сега е толкова зле, какво ще е след 30 години? След 10 години? След 5 години? Какво ще е?"
А ако това не ви е достатъчно, ето и един цитат от Стивън, който разговаря с брат си по телефона:
"Сякаш отидохме твърде далеч. Представихме си твърде много. Изпратихме всички онези станции в Космоса и отидохме до самия край на Слънчевата система. Построихме адронния колайдер и интернет. Нарисувахме всички тези картини и написахме всички тези велики песни. А след това... хоп! Каквото и да имахме, счупихме го. А сега всичко се срутва. И нищо не можем да направим... Някои видове не оцеляват. Всъщност нито един биологичен вид не оцелява накрая..."
За видовете не знаем, но някои цивилизации наистина не оцеляват. А мисълта, че Хари Селдън е прав, продължава да ни гложди. Но поне този сериал е брилиантен!
