„Тук съм малко като регулировчик, не като диригент“

„Хората много правилно са казали, че всичко, което не те убива, те прави по-силен", шегува се Мишо Йосифов, докато разказва за едно от най-щурите си изпълнения на сцена (разказано в „Блиц").

Мишо Йосифов е един от най-известните български джаз музиканти. Докато пътува за концерти по цял свят и е двигател на не един проект, той намира време и да преподава, защото, както сам споделя, музиката в образованието трябва да бъде толкова важна, колкото е и математиката.

„Музиката и изкуството поставят човек на едно друго ниво, дават му неща, които другите предмети в училище не могат да му дадат. Когато човек от малък има някаква представа от музика, той по-добре оценява това, което му се предоставя като музика."

Самият Мишо Йосифов е закърмен и възпитан с музика, тъй като произхожда от род, в който музиката винаги е била на почит:

„Аз имам музиканти в рода си - дядо ми по бащина линия беше тромпетист, народен музикант. Не е бил школуван, но цялата ми фамилия по бащина линия имат много хубаво отношение към музиката, за тях тя е важна в ежедневието им."

„Моят род е от Северозападна България и когато бях малък, във всяко едно село имаше духова музика. В града пък имаше една централна група, в която по-добрите музиканти от селските духови групи свиреха. Всеки празник беше свързан с музика и на тържествата свиреха духовите оркестри. Когато родът ми се е събирал вкъщи, всяко едно събиране е приключвало с песни и свирене. Музиката е била вплетена в нашето ежедневие."

Началото на професионалната си кариера Мишо прави на 13 години:

„Когато бях в пети клас, учех в София. Тогава още нямах идея, че ще ставам музикант, докато един ден не дойде човек, който събираше младежи за духов оркестър „Ботева чета" и аз се записах. Днес оркестърът се казва „Отец Лашков", а самият свещеник е една от популярните фигури в българската църква. Въпросният отец Лашков с голяма любов подхвана цялата работа, аз дойдох в края на това така хубаво начинание.", връща се в спомените си Мишо и продължава с лека носталгия:

„Много е тъжно, че това изчезна по някакъв начин от ежедневието на хората. Сблъсъкът с музика очи в очи, от една страна, дисциплинира, от друга, одухотворява. Затова образованието е важно. Ние страдаме от лаизъм по този въпрос. Средното население няма представа кое е хубаво, няма достъп до много стилове музика и затова на хората дори не им се дава шанс да харесат или да не харесат определена музика."

Като преподавател на млади хора с различни социални профили, Мишо има възможност да проследи професионалния път на мнозина артисти, затова на въпрос кой има по-голям шанс да стане велик музикант - някой, който идва от добро семейство или някой с тежко детство, той отговаря:

„Според мен за това няма някаква формула. Всичко е въпрос на личен глад за занимание с музиката и на лична амбиция. Някои хора имат шанса да са тръгнали от добро семейство, някои пък може да са започнали с много добри преподаватели, но след това да не излязат музиканти от тях, други, съответно, да станат много добри при същите условия. Не бих могъл да кажа, че има някаква формула и че трябва да си от бедно или богато семейство, за да станеш музикант."

Днес освен преподавател и музикант, Мишо е в основата и на много проекти. Освен с Биг бенда на националната музикална академия, той ще излезе на сцената на A to JazZ Festival и с проекта Romaneno в първия фестивален ден на 7 юли. Отделно от тези два ангажимента са Брас асоциацията и наскоро основаната от него формация „Микстет". Един от другите му интересни проекти е съвместно с Милица Гладнишка, която, оказва се, има много фенове. Докато Мишо разказва за всичко това, леко ми се завива свят и го питам колко отдаденост се изисква, за да успяваш да съвместиш всичко това.

„Когато си музикант, музиката изисква преди всичко свирене, когато си композитор - свирене и писане. Този, който успее да преодолее безкрайните часове работа, има шанса да стане. Нашата работа, жаргонно казано, е малко „въдичарска". Хвърляш въдица и се захващаш с нещо, но не знаеш какво ще стане. Всеки започва да прави нещо с идеята то да стане велико, да стане хубаво. Но кой ще успее да го постигне, е отделен въпрос."

В прохладната репетиционна на академията постепенно разговорът ни се насочва към джаза и развитието на жанра в България:

„Началото на музикалната ми кариера съвпадна с 1989 г., когато се продъни социализмът. Тогава изведнъж да се свири джаз стана адски модерно, защото по време на социализма това беше забранено. През може би 91 година започнахме да свирим джаз по улиците и това се превърна в страшен бум, хората страшно го харесаха. Лека полека това отшумя и като всяко забавление, хората го научиха и им омръзна."

„В един момент след това джазът страшно потъна. Настъпи един шовинизъм и започна да се слуша само родна музика. Първо беше времето на родната поп музика, после тя се пренесе в попфолка. Но имам чувството, че през последните няколко години нещата започнаха да се възвръщат към джаза отново. Отново има голям интерес, имайки предвид, че преди 7,8 години всяко заведение, в което се свири хубав джаз, беше празно."

Мишо сам споделя, че джаз музиканти в България не са много и всеки се познава с всеки, всеки свири с всеки. Именно тези хора имат своята роля за възраждането на джаза у нас:

„Хвърлихме доста труд, за да популяризираме джаза. В един момент в наша инициатива - на мен и на т.н. Брас асоциация, се превърна каузата да правим по-популярен джаз, хората да видят, че не е толкова страшно. В момента тези наши усилия са увенчани с успех и има доста хора, които се интересуват от джаз. Вече има групи, които събират своя аудитория. Например, има едно момче - Петър Георгиев. Той учи в Щатите, но някак успя да хване рекламния трик, което е част от живота на един изпълнител. Той всеки път пълни всеки един клуб, в който отиде.

В духа на тази джаз седмица, заговаряме и за голямото събитие, което предстои - A to JazZ Festival.

„A to JazZ е един форум, който много популяризира джаза. Такъв фестивал много липсваше на град като София. София е европейска столица и навсякъде т.н. open air фестивали са много важна част от ежедневието на хората. Джазът е голяма част от градската култура и всяка столица като София би трябвало да отдава значение на това. Джаз фестивалът е пик на културата в open air фестивалите. Много добре подхожда, стои добре на една столица и хората го възприемат много добре."

А ако се чудите къде освен на A to JazZ Festival можете да слушате джаз, то Мишо споделя, че местата в София стават все повече, като се започне от по-старите като Арт клуб София, Sofia Live Club и Studio 5, до новооткритите такива. Мишо даже се шегува: „В момента местата за свирене са повече отколкото самите музиканти."

Време е за следващата репетиция и трябва да освободим залата. За финал се сещам да попитам Мишо как си избира диригентската палка, а той отново с усмивка, която не слиза от лицето му по време на цялото интервю, отговаря: „Аз съм без палка. В джаза дирижирането не е толкова важно като в симфоничната музика. Тук съм малко като регулировчик, не като диригент."

А на A to JazZ в петък ни предстои да видим Мишо като диригент, музикант и учител, но преди всичко - като човек, чиято най-голяма страст си остава музиката.

Блиц:

Най-щурото предложение, което си получавал?

Много щуро беше замесването ми в групата Pink Martini. Имам един приятел музикант, кръг, с който свирим в Гърция. Преди 5, 6 години групата дойде в България за първия си концерт тук. Аз отидох да видя него и се запознах с групата. След един месец той ми се обади да свиря с тях. Трябваше да науча всичките им песни наизуст. Всъщност без нито една репетиция аз излязох на първия им концерт пред 3000 души в Португалия. Чувствах се доста зашеметен от тази случка, имаше доста стрес. По начало много рядко се стряскам от сцена.

Джазът върви най-добре с..?

С уиски, понеже докато свирим, няма мезета и салата. Колкото по-хубаво е уискито, толкова по-любимо е.