Дори само за този спектакъл да бе отворена зала „Арена Армеец" - струваше си да я има. Усещането, че елитът на един спорт е дошъл в София да почете името на този българин бе чудесно. Атмосферата, светлините, звукът... Спектакълът на Данчо Йовчев бе страхотен. Не сме и очаквали нещо различно, а и човекът заслужи да го видим за последен път по екип именно в тази зрелищна вечер.
Йовчев е изчезващ вид в спорта ни. Голям като цели, като умения и световна значимост. Почетоха го хората, градили името на спортната гимнастика в последните 2 десетилетия. Почете го и България, София... В дни, когато се говори и коментира в противоречиви отенъци за емоциите, които изкараха на улицата хиляди българи, залата се напълни с позитивност. 12 хиляди дойдоха да видят един от последните. Йовчевци нямаме много, за съжаление.
Но колко символично последното шоу в спорта на Данчо е и ново начало. Залата се напълни с любов и вдъхновение, защото имаше стотици деца. Десет от тях да са решили, че спортът е тяхното призвание, и това е победа. Приходите от спектакъла отиват за школите по гимнастика у нас, а самият Йовчев и неизменният Красимир Дунев до него, започнаха от няколко години битката си за възраждане на традициите ни в този спорт. Така наред с усещането за сбогуване с великана на халките, чувстваше се и нещо приятно в последователността, в строежа на бъдещето.
Йовчев стори немислимото и напълни залата не за състезание с огромен заряд. Магнитът му за публиката бе по-скоро от ранга на музикални звезди като Ред Хот Чили Пепърс. За тях трибуните се пълнеха досега. И един-два пъти за волейболните национали. То, като се замисли човек, в спорта ни кой друг да ги напълни...?
„Пътят" се казваше шоуто. Пътят на Йовчев бе удоволствие и за нас като българи и фенове на спорта. Една от най-тежките като развръзка, но обединяващи като емоции гледки в олимпийската история за родния спорт бе неговото съчетание в Атина преди 9 години. Тогава той победи. Не взе злато, но победи. Най-вече скептицизмът у всички нас, очакващи някак подсъзнателно „нашият да не е най-добър". Това си е част от народопсихологията ни.
Йовчев опитваше всякак да и намери слаби места на тази народопсихология. След онази олимпиада можеше да се откаже и да хлипа с години за неправдата. Щеше да е пак до голяма степен в стилистиката на нашенската психика. Но не - човекът се състезаваше за златото до последно, докато силите го държаха. Игра вдъхновено и гордо в Лондон, без да се притеснява от годините и някои убийствени превюта на английски експерти в спорта. Те изразяваха учудване как на 40 години някой ще опита да мери сили на олимпиада с младите лъвове в един от най-изискващите физически спортове. Ето как - отвърна им Йовчев с изпълненията си.
Ето как - не спря да ни показва за 25 години на сцената в големи състезания. Ето как се прави, надяваме се да ни покаже и с работата си като шеф на федерацията. По-добър пример за млади състезатели, деца и фенове нямаше как да даде.
Такива като него държат знамето високо. Той го направи буквално на откриването в Лондон на последната си олимпиада. Прави го от четвърт век в спорта си. За което заслужава едно голямо „благодарим". В събота България му го каза в залата.
