Телефонът звъни в 2 часа след полунощ. Марина Далглиш се събужда и протяга ръка към слушалката. От другата страна на линията тихо хлипа женски глас, говорейки неясно за малкия си син Лий, за смърт и тъга. Момчето и е загинало на "Хилзбъро" месеци по-рано. Поредната нощ, в която семейството на Кени Далглиш не спи, а брои часовете до утрото, което да остави настрани поне за малко призрака на ужасната трагедия.
Разказът е на Кели Далглиш, дъщеря на великия шотландец. Тя помни като дете ужасния 15 април 1989 г., променил живота на цялото семейство. И съдбата на един велик футболен клуб.
Това семейство и този клуб са едно цяло. Когато преди месец Кени Далглиш се върна на поста мениджър в Ливърпул, и клубът, и този необикновен човек, усетиха колко много са си липсвали. 20 дълги години Краля и неговото кралство бяха разделени, а поданиците мечтаеха магията да се върне. Сега това неизбежно ще се случи.
Кени си тръгва от Ливърпул през януари 1991 г. в една необяснима студена утрин. Обявява, че не може повече. Изчерпан е. Сам го обяснява така пред репортерите: "Личността Кени Далглиш се измори да е две десетилетия все в предните редици, твърде често се налагаше да тласкам себе си към границите на възможностите ми. Най-вече психологически."
После отива при отбора и се разплаква, казвайки само: "Продължавайте напред и не забравяйте привилегията, която имате, носейки тази фланелка." Тръгва си и оставя след себе си шок.
Тогава Ливърпул е шампион, лидер в класирането и все още в турнира за Купата на Англия. Никой не разбира решението на човека, спечелил от всичко и по много с клуба, който обича колкото семейството си. Но и той, и футболният храм Ливърпул, никога след това не са същите.
Сега е ясно. Трагедията на "Хилзбъро" е последният удар върху емоционално изтощения Далглиш. Той посещава над 40 от 96-те погребения на жертвите. На терена в минутите на ужаса търси сина си Пол, който е на мача в агитката на Ливърпул, редом с детето на Рой Евънс, един от мениджърите на тима през 90-те. "Никога не казах на Пол какво усещах тогава. Просто се радвах, че е жив, виждайки толкова смърт."
Кени е опората на Ливърпул след "Хилзбъро". Той утешава плачещия вратар Брус Гробелар в автобуса към дома след прекратения мач в Шефилд. Стражът разказва как е чувал хората от трибуната зад гърба му да викат: "Брус, умираме!".
Всички играчи до един искат да се откажат от футбола. Градът е потънал в мъка, хората плачат по улиците. Кени утешава близките на жертвите, убеждава играчите да продължат, дава домашния си телефон на майките на загиналите. Ходи из болници, домове, гробища.
Пръв заклеймява вестник "Сън", написал на първата си
страница ужасяващ материал за пияни фенове, обирали портфейлите на мъртвите по терена. Призовава никой в Ливърпул да не купува вестника. И сега, толкова години по-късно, "Сън" има смешно ниски продажби там.
Той е светец в очите на града.
Но не издържа. Нещо в него се къса, има нужда да се махне.
И как да издържи, след като животът му освен с успех и слава, е неизменно белязан от смърт и трагедии. Пред очите му стават трите най-големи ужаса в британския футбол за последните 40 години.
На 2 януари 1971 г. Кени е резерва за Селтик в гостуването на Рейнджърс. Голямото дерби завършва с 66 загинали фенове на домакините, смазани на тесните стълби при изходите на стадион "Айброкс". Далглиш вижда всичко и травмата е огромна.
През 1985 г. Краля отива в Брюксел, където трябва да опита да спечели четвъртата си Купа на шампионите с Ливърпул.Но на 29 май стадион "Хейзъл" става гробница с 39 загинали привърженици на Ювентус. Кени и останалите футболисти от двата отбора са накарани насила да играят, докато линейки изнасят трупове и ранени от пистата край терена.
Но и след "Хейзъл" Далглиш не изоставя Ливърпул. Става играещ треньор, печели трофеи, изгражда един от най-великите отбори в историята на "червените". Привлича Джон Олдридж, Питър Биърдсли и Джон Барнс, а тимът заиграва най-атрактивния футбол, виждан в Англия от десетилетия. За съжаление този отбор никога не успя да играе в Европа заради наказанието на клуба от УЕФА.
Зарадва се "само" на три титли и два дубъла
Феновете го увековечават в любимата си песен - "Fields of Anfield Road", в която се пее, че някога те са гледали как играе Крал Кени.
А как играеше той! Най-силният футболист в историята на клуба. Безспорен. Най-добрият британски нападател за всички времена, избран в мащабна анкета на списание "4-4-2".
Най-, най-, най-. Човек от невероятен калибър.
След напускането Кени две десетилетия чакаше да се върне у дома. "Онова решение от 1991 година бе най-тежкото в живота ми", призна преди няколко дни. И разкри, че призракът на "Хилзбъро" никога няма да напусне дома му.
Но сега големият шотландец получи рецептата за лечението му - той отново е в дома си, на мястото си. Прави това, което обича там, където го боготворят. А затъналият в посредственост и съмнение в собствените сили Ливърпул се надигна и отвори очи, озарен от завръщането на своя всемогъщ Крал и неговата неподражаема детска усмивка.
Кръстоносния му поход далеч от дома продължи твърде дълго и кралството две десетилетия упадаше. Но сега бъдещето изглежда светло. Като в приказките, нали?
