Светли, удивително светли очи върху потъмняло от слънцето лице на средиземноморски брюнет. Паоло Малдини е красив с някаква особена, малко плашеща мъжка красота. Когато ви гледа, дори през телевизионна камера, ви се струва, че погледът му ви пронизва, както и всичко останало, без да обръща внимание на нищо,
вперен в някаква собствена вечност.
Феноменът Малдини сякаш се простира далеч извън границите на футбола и спорта. Много трудно е да не се поддадеш на неговото обаяние. Изисква се особен градус на фанатизъм, нихилизъм или извратеност, за да бъдете способни да кажете нещо лошо за Малдини.
Но опитайте да изразите с думи онова, заради което му се възхищавате и веднага ще забележите колко дребни са детайлите, колко несъществени отделните цитати и факти.
Малдини не произнася неща, които не би могъл да каже всеки друг. Малдини, както с удоволствие биха ви уведомили неговите фен сайтове, обича пица, кока-кола и музика. Всеки може сам да се увери някъде във Фейсбук колко милиарда души на земята обичат същите три неща. Само че от въпросните милиарди никой не е Малдини.
Смисълът на Малдини не е в дребните щрихи. В света на разкъсаното съзнание той е удивително цялостен. Той е част от ландшафта,
нещо средно между Везувий и Тибър,
макар по-надежден от първото и по-естетически издържан от второто. Когато Паоло Малдини излиза на терена, не той е играч на Милан, а Милан става отборът на Малдини.
Паоло Малдини е въплъщение на аристократизма. Той има синя кръв и всичко останало, което произвежда потресаващо впечатление и което не може да бъде постигнато нито със старание, нито с помощта на опита, нито, разбира се, посредством каквато и да е парична сума. Въпросното излъчване затова и прави силно впечатление, защото не може да бъде придобито на даден етап от житейския път - с него човек се ражда и отрасва.
Тифозите на росонерите отдавна са открили факта, че от буквите на фамилията Малдини може да се състави словосъчетанието „ди Милан", но повечето от тях едва ли си дават сметка, че във въпросното е важен не толкова конкретният град, колкото фактът, че се получава един вид дворянска титла, сякаш става дума за херцог от Средновековието. Пък и Малдини наистина
не отива в Милан, а сякаш наследява клуба.
При това дори бащата на Паоло, заслужилият футболист и треньор Чезаре, говори за сина си някак отстрани, сякаш чувства колко ограничена е неговата собствена съпричастност към феномена на Малдини-младши.
Самият Чезаре навремето се бори, стреми се към нещо, опитва се да си извоюва място под слънцето, подобно на хиляди други потомци на хърватски емигранти в Триест (истинската фамилия на родителите на Чезаре е Малдич).
Спортистите, по правило, произхождат от бедни семейства и даже да спечелят милиони продължават да създават съответното впечатление - селско момче, най-после получило възможността да опустоши първия срещнат магазин за скъпи дрешки.
Паоло Малдини обаче не се е опитвал никога да пробие никъде, футболът за него не е бил социален асансьор и семейството му далеч не е живяло в мизерия. Просто той е роден да играе футбол и се готви за това от дете, така, както навремето
първородният принц е бил готвен от малък за трона.
Стилът на Малдини напълно съответства на аристократизма на личността му. Неслучайно Алекс Фъргюсън (който, между другото, никога никого няма да успее да заблуди, че е истински сър) навремето открои специално един мач на любимия си футболист - този срещу Байерн, когато Паоло не направи нито един шпагат.
Защото шпагатите във футбола са признание за това, че не си успял да стъпиш на правилното място в точния момент. Това, в края на краищата, си е един вид падение. Малдини, при цялата си бързина, демераж и издръжливост, винаги играе, най-вече осланяйки се на своето хладнокръвие и интелект. И когато му се налага да прави шпагати, той ги изпълнява
с пределно спокойствие, без панически нотки.
И даже удивителни от гледна точка на физиологията похвати, прилагани на границите на човешките възможности, в негово изпълнение изглеждаха шлифовани до съвършенство, подобно програмата на някой легендарен гимнастик.
Вероятно онова, което Малдини не прави, в известна степен превишава онова, което прави. Той не напуска Милан, не извършва нито една съмнителна постъпка, не се скарва с никого (дребните пререкания с особено настървени ултраси на „росонерите" не се броят, те могат да бъдат отърсени като фин прах).
Ако се вслушате в неговите собствени думи, ще се окаже, че навремето е могъл да се озове при приятеля си Джанлука Виали в Челси или още по-лошо - в Ман Сити, чийто фен е друг негов приятел - Лиъм Галахър от „Оейзис".
Но по-добре да не слушаме Малдини. Думите му могат да бъдат изопачени от някой репортер, а и самият той никога не е бил изтъкнат оратор (макар че твърде вероятно е да е притежавал умението да произнася най-простите думи така, че на съотборниците му внезапно да им просветне). По-адекватният подход спрямо Малдини е да отстъпим крачка назад и
да го съзерцаваме като произведение на изкуството.
Можем да погледнем, разбира се, и сухите редове, описващи неговите постижения и трофеи.
Милан, Милан, Италия и пак Милан. Удивителни трицифрени числа: 902 мача за клуба и 126 за националния отбор. Пет спечелени КЕШ, пет суперкупи на Европа.
Представяте ли си какъв катаклизъм трябва да разтърси европейския футбол, за да може някой друг да повтори този резултат в състава на един-единствен тим?
Милан замрази №3 за някой от синовете на Паоло. Като се има предвид съчетанието от гени и правилно възпитание, никак няма да е изненадващо, ако след 5-6 години този номер пак бъде върнат в обръщение.
Но най-вероятно нито Кристиан, нито Даниел, нито който и да е друг с тази славна фамилия, няма да надминат баща си. Чезаре, въпреки всичките си успехи, качи някъде високо една принципно покорима летва.
Когато баща ти е стъпил на Монблан, ти трябва да качиш Еверест. Паоло Малдини обаче грабна въпросната летва, превърна я в символ на Милан и я заби на върха на футболния свят.
По-нататък е само космосът. По-високо е само небето.
* Материалът е част от поредицата на руския сайт Спорт Сегодня - „Недосегаемите", посветен на футболисти, прекарали цялата си кариера в един клуб.
Превод: Арам Потурлян
