През 70-те години публиката в България обожава един боксьор, който дори не е ставал световен или олимпийски шампион. Здравенякът от Ловеч Цачо Адрейковски обаче е прочут с това, че може да нокаутира всеки противник. Като ученик, преди да влезе в боксовата зала, се пробва като цигулар, ходи и на балет. Чак в техникума нахлузва ръкавиците. Бие се в по-леката категория „петел”, но левачката му не прощава, заради което има над сто мача, спечелени с нокаут. Десет пъти е шампион на България, има и рекордните четири титли от „Странджата”.
Най-прочутият му нокаут е срещу кубинеца Мартинес, олимпийски шампион от Мюнхен `72. Във втория рунд младият Цачо пада в нокдаун. Всички мислят, че това е краят. Успява обаче да се изправи, разтърсва главата си и с мощен ляв прав просва съперника си на пода. Андрейковски печели този финал на „Странджата”, но и до днес няма спомени от него заради понесените удари.
Отказва се от бокса едва на 27 години с мотива, че е време да си погледне семейството. Там големият боксьор понася страшни удари от съдбата. Умират и тримата му синове. Цачо–младши се хвърля от високо, а второто му дете не оцелява при раждането. Петгодишният Кирил пада от прозореца на апартамента му. Със съпругата му поне успяват да отгледат две дъщери. Днес е един от най-уважаваните боксови треньори у нас, има и собствена школа.
През 80-те години Емил Чупренски със сигурност е най-лудият боксьор в националния отбор. Емо Дъвката, както го наричат, може и да си пада по живота, но на ринга бие, когото пипне. Два пъти гонен от състава на България, а след това връщан заради големия си талант, Чупренски печели два пъти европейската титла. Най-забележително обаче е изпълнението му на световното в Рино, САЩ, през 1985 г. Там в полуфинала Емо се бие с венецуелеца Енгелс Педроса. В края на втория рунд получава зверски удар, който чупи челюстта му. Ако се откаже, няма да му дадат бронзов медал.
Треньорът Николай Джелатов свидетелства, че Емо Дъвката отначало си помислил, че има само счупен зъб. „Аз обаче виждам, че ченето му е на две. Избягах от ринга да му спра мача, да не го убият…”, разказва прочутият специалист. Само че лудият Чупренски настоява на всяка цена да продължи срещата, за да вземе бронза. Крещи по Джелатов, че ще го пребие, ако спре мача!
Това е огромен риск, тъй като само един по-тежък удар може да сложи край на живота му. На всичкото отгоре в суматохата нашия щаб не успява да предупреди съперника, че на Емо Дъвката челюстта му е на две. Със защитна тактика Чупренски завършва боя и си осигурява бронза. След мача го откарват в болницата в Рино за операция. Ченгетата от Държавна сигурност, които пътуват с отбора ни в САЩ, обаче забраняват интервенцията, тъй като Чупренски трябвало да остане по-дълго време в болницата и имало опасност въобще да не се прибере в България. Натоварват го със счупената челюст на самолета, а операция е извършена чак в „Пирогов”.
Датата 3 май 1986 г. ще остане в спортната ни история с едно изключително срамно събитие. Същия ден българският национален отбор по бокс трябва да излети от София за световното първенство в САЩ. Целият ни тим, начело с треньора Николай Джелатов, е строен на летището. Точно тогава пристигат ченгетата. Цивилните куки от Държавна сигурност се насочват към Ивайло Маринов. Отвеждат настрани 26-годишния варненец. „Оставаш тук, хайде…”, процежда през зъби един от тях.
Всички са в шок! Ивайло е първият ни и единствен дотогава световен шампион по бокс, извоювал златната титла на шампионата в Мюнхен четири години по-рано. Само че под името Исмаил Мустафов. Заради Възродителния процес прочутият биткаджия е преименуван на Ивайло Маринов. Ами ако вземе, че остане в Америка? Отделно го подозират, че подкокоросал преди това варненския боксьор Галин Колев да избяга от България. Като официален мотив за свалянето му от самолета куките сочат това, че уж бил приемал допинг. Огорчен, Ивайло си купува една бутилка уиски от фришопа и хваща обратно самолета за Варна…
Всъщност ченгетата сами признават, че са му скроили номер и никакъв допинг не е имало. Това го казва в рапорта си до ДС агентът Александър Спиров, закачен към боксьорите ни в Рино уж като чиновник от БСФС. „Беше извършено предварително изучаване на отделните членове и взети мерки за отстраняването на неподходящите в идейно-политическо отношение спортисти, какъвто бе случаят с Ивайло Маринов…”, пише в рапорта си Спиров. В резултат на това великият ни боксьор е лишен от сигурна световна титла, спечелена от кубинеца Хуан Торес Оделин, много по-слаб от Ивайло.
Преди Кубрат Пулев най-успешният български професионален боксьор е Тончо Тончев. Три пъти носител на интерконтинентални титли в две от версиите, роденият през 1982 г. в Сливен боец преживява една от най-големите драми на ринга за цялата история на бокса ни. Това се случва на олимпийските игри в Атланта през 1996 г., когато Тончо още е аматьор. Сочат го като фаворит за титлата в кат. до 60 кг. В мача за златото срещу него излиза алжирецът Хокин Султани. Двубоят върви предпазливо, а 30 секунди преди края българинът води с 3:2. Освен това няма нито едно предупреждение от рефера. Въпрос на елементарна тактика е да издържи още половин минута и да му вдигнат ръката като победител и шампион.
Точно тогава треньорът Ангел Ангелов прави недопустим гаф. Старшията не преброява правилно точките и решава, че алжирецът има една в повече. Извиква от ъгъла на Тончо, че трябва да наваксва. Заблуден, че губи, сливналията тръгва да напада, отваря си гарда и алжирецът успява да го уцели с последната секунда. Мачът завършва 3:3, а при изчисляването на подточките Султани е обявен за победител. Сигурната олимпийска титла заминава за Алжир, а Тончев трябва да се примири със сребърния медал. Въпреки това той и до днес твърди, че не се сърди за нищо на Ангел Ангелов.
И това не е първи подобен случай с този боксьор. На олимпийските игри в Барселона през 1992 г. се случва същото, само че в четвъртфинала. Там Тончо Тончев се боксира с прочутия мексиканец с щатски паспорт Оскар де ла Оя. По собствените му думи двамата с треньора Михаил Таков залагат на погрешна тактика, в резултат на което Де ла Оя бие с 16:7.
