Да се движиш срещу течението е съзнателен избор, носещ много страдания и неравностойни битки, но и вътрешно удовлетворение, че си останал верен на себе си. Че знаеш в какво вярваш и че вероятно би умрял заради него.
Понякога принципите на човек остават единственото нещо, което има. Единственото, което го определя. И заради тях не би му трепнало окото да пожертва нещо немислимо - себе си...
Връщайки се назад във времето, само заради едно решение той може да си припомни как палят дома му, как получава смъртни заплахи и става обект на омраза и ненавист. Вероятно и заради точно това решение не реализира пълния си потенциал. Това обаче не му пречи да се усмихва.
На 9 март 1969 г. в Гълфпорт, Мисисипи от една и съща майка се раждат Крис Уейн Джаксън и Махмуд Абдул-Рауф. Детството им е белязано от среда, характеризираща се с бедност, наркотици, проституция и престъпност. А единственото нещо, което знаят за баща си, е, че е бял.
Майка им е необразована и почти няма време да ги възпитава. Крис и Махмуд обаче може да нямат много неща, но имат една мечта - да станат баскетболисти.
Всяка сутрин Крис чака майка си да тръгне в 04:00 ч. за работа и по тъмно хуква навън с баскетболна топка в ръце. Детето знае, че да отиде в NBA e единственото му спасение - притежава атлетичност, усет и готовност да жертва всичко.
Баскетболното игрище е далеч от дома, така че двамата с Абдул дриблират до там и си представят, че преодоляват невидими съперници. Научиш ли се да побеждаваш въображението си, няма живо човешко същество, което да те спре.
Понякога навън вали и леден вятър пронизва децата, но замръзналите ръце продължават да тупкат топката в тъмнината на фона на заглушителни гръмотевици. Когато пристигнат на игрището, започват да стрелят в продължение на часове и от всякакви позиции. Овладяват това умение до степен на перфектност. След тренировка се прибират у дома и се молят на всички богове един ден да бъдат звезди в NBA.
Крис и Махмуд са неразделни и неудържими. Изглежда, няма какво да ги спре по пътя към това да се превърнат в най-брилянтните баскетболисти, които някой някога е виждал. Уви, това остава само една мечта... защото Крис Уейн Джаксън и Махмуд Абдул-Рауф са един и същи човек, на когото му предстои да скандализира Националната баскетболна лига на САЩ.
Когато две личности живеят в едно тяло, неизменно се стига до конфликт и едната трябва да победи.
В гимназията Крис завършва дебютната си година с 21 точки средно на мач, а във втората прави средно 32 за сезона. Става два пъти шампион. Умее да стрелят безгрешно и да преодолява съперник със светкавичния си дрибъл, който сигурно би му позволи дори да размине някого в телефонна кабина. Кара опонентите си да изглеждат неспособни, непоправимо бавни, тромави и смешни.
Следващата стъпка е Луизиана Стейт, където два пъти печели наградата "Играч на годината" в последователни години в колежанската конференция SEC - постижение, с което могат да се похвалят само легендарните Пийт Маравич и Шакил О'Нийл. Ръстът му не е внушителен, едва 185 см., което си е направо невзрачно на фона на неписаните изисквания. В дебютната си година Джаксън има по 30.2 точки и 4.1 асистенции на мач, като записва и двубой с 55 точки - пореден рекорд. През следващата кампания, която се оказва и последна, прави средно по 27.8 точки и 3.2 асистенции.
Такъв потенциал не остава незабелязан
В драфта през 1991 г. Крис Джаксън е избран под номер 3 от отбора на Денвър Нъгетс. В лигата на великите обаче е нужно много повече от чиста проба гениалност. Първият сезон е катастрофален на фона на огромните очаквания. Крис губи увереност и сяда на резервната скамейка, а положението става още по-лошо заради подигравките на феновете, които измислят смешни прякори на баскетболиста заради множество му двигателни и речеви тикове, породени от това, че страда от Синдром на Турет.
През следващата кампания ситуацията се влошава. Крис се подвизава на позицията шутинг гард, на която по това време действат играчи, славещи се с много по-страховити габарити. Младокът обаче е нисък, слаб, без самочувствие и трудно се справя в защита. Мечтите от детството постепенно се превръщат в кошмар, от който няма събуждане.
Толкова време по-късно обаче Крис Уейн Джаксън и Махмуд Абдул-Рауф отново се срещат, за да влязат в смъртоносна битка.
На третата година треньор на Денвър става Дан Айсъл, но тя е много по-запомняща се с друго. Крис Джаксън завинаги изчезва през 1993 г. Баскетболистът става мюсюлманин и променя името си на Махмуд Абдул-Рауф, но не само това е различно.
Вече е много по-силен и с повече опит. Усъвършенствал силните си страни до такава степен, че напълно компенсира слабостите. Обратът е подпечатан като с магическа пръчка, след като печели наградата за играч, който най-много се е подобрил. Славните му моменти се трупат и бързо си заслужава статута на икона.
Махмуд Абдул-Рауф е по-клиничен, по-мощен и по-впечатляващ от Крис Джаксън. През сезон 1995/96 той е във вихъра си. Отчита се с 51 точки (17/27 стрелба и 9/14 за 3 точки) срещу Юта, 39 точки (8/11 3 точки) и 10 асистенции срещу Далас, 30 точки, 20 асистенции и 8 борби срещу Финикс, 33 точки (13/19 стрелба и 7/8 за 3 точки) срещу Лейкърс, 32 точки и 13 асистенции отново срещу Лейкърс.
И все пак всяка благословия може да се превърне в проклятие.
През 1996 г. журналист разбира, че Абдул-Рауф е против това да стои изправен по време на химна на САЩ, а с публикацията си пали фитила на бомба, която с избухването си нанася непоправими щети. Разбира се, Махмуд от години не стои мирно по време на химна, но никой не забелязва, че или седи, или прави стречинг. Прави го, защото след като става мюсюлманин, започва да вярва, че това е в конфликт с религиозните му виждания.
След като „тайната" става обществено достояние, започват и смъртните заплахи. Лигата наказва баскетболиста за един мач и го глобява. Много негови колеги обаче се застъпват и се стига до компромисното решение Махмуд да гледа надолу със затворени очи и да се моли по време на традиционното изпълнение на "Знаме, обсипано със звезди".
Отмъщението за принципите, в които играчът вярва, е много жестоко, въпреки че не е официално. Абдул-Рауф вече получава все по-малко минути игра, а феновете го мразят. Тръгва си от Денвър и започва да играе за Сакраменто, а после и за Ванкувър. Отчита се с кратки престои във Фенербахче, руския Урал Грейт, италианския Розето, гръцкия Арис, саудитския Ал-Итихад и японския Киото. Славните години обаче са в миналото и никое отлично представяне на игрището не може да заличи скандала от средата на 90-те. Нямаш ли любовта на привържениците, нямаш нищо.
В крайна сметка Махмуд Абдул-Рауф остава в историята като баскетболният звяр с две имена, който избра да защитава това, в което вярва. И никой не може да го съди за това. Не е случайно, че светилото Фил Джаксън каза за него: „Никога не сте виждали нещата, които прави Стеф Къри? Припомнете си Крис Джаксън."
В днешни дни Махмуд все така обича баскетбола и е треньор. Спомня си понякога и за Крис Джаксън и живота преди исляма. Категоричен е, че не е реализирал потенциала си. Има ли въобще някой, който да не му вярва? А щеше ли Крис Джаксън да го реализира?
Кариерата на Абдул-Рауф остава от онези, които винаги ще бъдат съпътствани с „ако". Може би в това се крие чарът ѝ. Така че когато следващия път гледате изумителния Стеф Къри да поразява коша с неочаквани изстрели от движение, или да прави скрити пасове, спомнете си за секунда за Махмуд Абдул-Рауф и Крис Уейн Джаксън - двете личности, които така и не се помириха, за да постигнат величие, но бяха Стеф Къри преди Стеф Къри.
