Иван Иванов не харесва величави думи, говори тихо, живее просто. Навярно с дрезгав смях ще посрещне писания от рода, че е „икона", „легенда" или „секс-символ" на доброто българско кино.
Той е индивидуалист - анархист. Не търпи затворени пространства. Казва, че навремето е играл герои, а не персонажи. Бил е Радо от "Всичко е любов", Асен от "Лавина", Вас от "Комбина", Траян от "Мярка за неотклонение", Кондора от "Романтична история", Благоев в „Мечтатели", Сашо от „Нощем с белите коне", Лъчезар от „Другият наш възможен живот".
Извън суетата на киното и някогашната слава, той пише. „Добре дошъл у дома", „Отговори" и „Живот" са неговите книги и в тях духът, душата и сърцето играят главната роля.
Днес навършва 60 години. Преди време излезе от тишината и се съгласи да сподели мислите си в интервю. Тогава, твърде тържествено го попитах за какво мечтае. „За свинско със зеле", отвърна той и се засмя.
За простите неща в живота, любовта, хората и киното, споделено от Иван Иванов.
Любовта живее в човека. Има дом. А Човекът у дома си е.
Да осъзнаеш чудото в теб, да ти стане топло, да дадеш топлина на друг, да ти отвърнат със същото. Затова човешкото общуване е много красиво нещо. Събуждаш се, срещаш се с хората, казвате си "Здравей, как си?", ей такива неща.
Амбицията не я разбирам. Тялото ми не амбициозно. На млади години бях целеустремен, говоря в работата си. Но никога не съм залагал живота си на това. Сега остава усещането за живеене, което не е свързано с професията, а с простите неща, духовните.
Кои са простите неща в живота? Всичко. Мъдростта е да разбереш, че живеенето е като дишането. Като дишаш осъзнаваш, че не си направил въздуха.
Чудесата са непрекъснато около нас. А пък ние: "Ах, каква роля съм направил, какъв гений съм изобразил!". Добре, получавам пари за това, имам умение да играя, ти имаш други умения. Но умението да живееш?
Живеенето, там е скрито чудото. При живеенето не съществува никакво "трябва". Просто факт. Когато искаш нещо да постигнеш, казваш "на всяка цена". Живеенето не е на всяка цена, то не разсъждава.
Най-големият бунт, същинският човешки бунт е приемането, това да казваш "да". Само силният човек, съществения човек, може да приеме това предизвикателство.
Имам усещането, че днешните актьори много се взимат насериозно. Не могат да прескочат прага на затворения си кръг, все там се въртят. Много са ми клубни. Пък то има много широки булеварди и пространства, в които хората се срещат.
Аз обичам професията си, тя е шантава професия. Но това, за което се събуждам сутрин не е професията ми. И това ми дава друг поглед към света и самото живеене. Известността не ми липсва.
Не мога да му падам на колене на киното, да се прехласвам, да го имам за Бог. Защото будността е не да бъда непрекъснато в роля, а да бъда жив. Това ме занимава.
Ако някой се чувства колос, да не сяда на мойта маса. Аз не обичам колоси, обичам живи хора. Толкова е просто, толкова е ясно. Аз не страня от хората. Как мога аз, човекът да страня от човека?
Успех за мен е, че съм човек - роден, направен, реализиран човек. Ако това не е успех, майната му. Казват: "Той има успех, той стана академик". Какъв академик?! Какви титли, по дяволите?!
Никого нищо не съветвам. Можеш ли да съветваш човек, да ти кажа на теб например: "Обичай!", "Мрази!", мога ли? Не. Това е глупаво. Човек трябва да го приемаш като равен.
Учителството никога не съм го разбирал като работа зад катедрата. Затова винаги седях наказан в ъгъла. Учителите трябва да са сред децата, на чина при тях. Същото е и със сцената. Аз съм се качил на две педи по-високо и сега ще ви уча вас и ще размахвам с пръст. Откъде накъде? Няма такова чудо.
Ти приемаш един човек и това е. Няма разсъдък в това. Не може да се пише и да се говори. Чувстваш го. То е тайнство, неслучайно се нарича така.
Човек има силата, когато обича едно нещо, да се откаже от него, за да продължи нататък. Продължавам с живеенето. Това е моят път.
