Централна Азия - "горещият картоф" между Русия и Китай

Западните медии и политически институции като цяло описват Китай и Русия като подобие на антизападен блок. По-автократични от западните правителства и по-скептични към отворените институции и свободната преса, Китай и Русия често се подкрепят помежду си в международните спорове срещу европейските и американските интереси.

Въпреки че това определение не е напълно погрешно, то игнорира конкуренцията и подозренията, които от години съществуват между Москва и Пекин.

Сега китайско-руската конкуренция отново е под светлината на прожекторите.

Благодарение на скорошното китайско предложение за антитерористичен съюз в централна Азия, който не включва Русия, отново се появява възможност за покачване на напрежението между двете страни през следващите десетилетия.

От векове централна Азия е източник на стратегическа несигурност както за Китай, така и за Русия, но определено повече за Китай, който редовно преживява набези от централноазиатски племена.

В средата на XVIII век опитите и на двете империи да придобият по-голям контрол над региона - и сигурност за себе си завършват с това, че Русия взема Сибир под свой контрол, а Китай в ерата на династията Цин създава селища в Синдзян, името на който буквално означава "Нов граничен регион".

Въпреки че това постоянно присъствие успява да намали заплахата, пред която двете държави са изправени от страна на местните племена, то също така поставя двете евразийски империи в конкуренция и съперничество в района на централна Азия.

Това съперничество продължава и до наши дни.

През по-голямата част от историята, Русия е била по-силната от Китай военна сила, понякога многократно превъзхождаща съседа си. Тя е свикнала с позицията на водеща в региона, в крайна сметка разширявайки влиянието си до контрол на централноазиатските републики и дори Монголия в годините на СССР.

Днес обаче този модел изглежда се е променил. Бележещият възход Китай продължава отстоява себе си с мащабни стъпки. А това притеснява Москва.

Предложението на Китай за антитерористичен съюз е най-новата демонстрация на "външна политика на велика сила".

Новото предложение за антитерористичен съюз с централноазиатските републики официализира и постановява споделянето на разузнавателна информация и координацията на следенето и военните стратегически действия.

Пакистан, Афганистан и Таджикистан изявиха интерес към предложението и вече предложиха ранни преговори и на други републики.

Относителната липса на подробности до момента подсказва, че може да възникнат много спорни точки, които да провалят цялото начинание, особено като се има предвид, че китайската дипломация понякога е твърде груба и реагира твърде крайно, когато си има работа с държави, които Китай счита за "младши партньори" в проект.

Като казваме това, предложението следва скорошното отпускане на 70 млн. долара за Афганистан за антитерористични действия, както и по-мащабна китайска търговска дипломация в региона, включваща инфраструктурната инициатива на Си Дзинпин "Един пояс, един път", замислена да свързва по суша Европа и Китай през централна Азия.

Нито една от тези стъпки не включва изрично Русия като водещ участник.

Това прескачане на Руската федерация от предложения съюз е особено забележимо предвид факта, че и двете държави са участници в голям брой съвместни договори в централна Азия. И двете държави участват в Шанхайската организация за сътрудничество от повече от 15 години. Тази организация, поне на хартия, е замислена да се занимава точно с типа действия, които Пекин сега се опитва да предприема без руско участие и в съвсем нова организация.

Потенциалните терористични действия от локални ислямистки групи са реален проблем в региона.

Няма спор, че "Ислямска държава" в последно време предприема все повече усилия за разширение в региона. Пекин все по-твърдо седи сред мишените на терористите.

Централноазиатските народи, предимно тюркски, не са част от етническото или културното мнозинство в която и да е от двете държави. Близо 25 млн. души от тези народи живеят в Русия и Китай и не са особено добре интегрирани в местните общества. Често тяхното присъствие предизвиква сериозно напрежение и омраза сред местните общности.

Не бива да се забравя и че етническите уйгури в Синдзян в исторически план неведнъж са се мобилизирали за борба срещу китайското управление и е възможно да го сторят отново, като се има предвид суровото отношение на Пекин към тях.

Китайските сили за сигурност в Синдзян са се увеличили сериозно, като в някои части на провинцията положението дори наподобява военно. Постоянното присъствие на китайски сили за сигурност в Централна Азия е ключово за мира в региона.

Китайските дипломатически стъпки около изграждането на съюз в Централна Азия още веднъж потвърждават, че страната е започнала да действа активно в глобалната дипломация.

По-рано тази година Китай финализира преговорите за изграждането на първата си военна база извън страната. Става дума за военноморска база в Джибути - където присъстват също и САЩ и Япония, както и други държави.

Тези събития стават след сериозно преструктуриране в Народно-освободителната армия, което се състои в орязване на пехотата и даване на въоръжените сили на по-съществена роля в защитата на китайските национални интереси по света, вместо до ограничаването им само до национална отбрана.

Този модел на китайско поведение не остава незабелязан за Москва, която исторически се чувства доста неудобно с чуждестранна намеса в територии, които Путин често нарича "близка чужбина" на Русия - визирайки Украйна, Кавказ и Централна Азия.

Междувременно САЩ е допълнителен фактор при потенциален сблъсък между Китай и Русия в Централна Азия.

След близо 15 години на военна кампания в Афганистан, САЩ имат сериозни преки интереси и опит в сигурността на региона. Те може да решат да се намесят или да се ангажират с новите китайски стратегии, ако те се реализират.

Съюзът може също така да даде на САЩ уникални дипломатически инструменти за сътрудничество с Русия, ако Руската федерация сметне, че Китай поема подозрителни за руснаците действия в региона - или пък точно обратното, ако Китай и САЩ съвместно решат да отвърнат на руския натиск.

Това също така би могло да подготви почвата за "мексикански пат", ако Вашингтон реши, че за него не е приемливо присъствието на която и да е от двете страни в региона.

В крайна сметка китайският съюз на този етап остава само предложение.

Русия, Китай и САЩ често имат нужда един от друг, колкото и да си нямат доверие във външната политика.

Поради тази причина, те може да изберат и да не прибягват до открит сблъсък в Централна Азия - поне засега.

*Петер Марино е международен политически анализатор, продуцент и водещ на глобалните политически онлайн серии Globalogues