Двадесет години след като бившият британски анклав отново стана китайски, все още съществува официална граница между континентален Китай и Хонконг. Дългата около 30 км граница е по средата на река Шенжен, разделяща едноименния южен китайски метрополис от Хонконг. Tя дава на Хонконг титлата на "Специален административен район".
Пътуващите от Хонконг за Китай (или в обратната посока) все така се налага да минават през паспортен контрол, както го правят на всяка друга международна граница.
Хонконг съществува и функционира като псевдодържава в повечето си аспекти. Някогашният китайски лидер Дън Сяопин, автор на идейната концепция за "една държава, две системи", вижда полза от това Хонконг да бъде административно отделен от континентален Китай.
Чрез поддържането на статуквото Сяопин се стреми да спечели глобалното доверие и капитали за Хонконг, в момент, в който политическият пейзаж и икономическото бъдеще на града са изглеждали несигурни. Запазването на границата е преходно решение, което печели време за всички участници в процеса, поне за 50 години.
Принципът на "двете системи" постановява, че китайските закони не могат да се прилагат в специалния район. В същото време - по-големите гаранции за правата и свободите, които основният закон на Хонконг гарантира- не важат извън неговите граници.
Също толкова значим е и политическият подтекст на тази граница. Обособяването на Хонконг като териториално изключение е и демонстрация към Тайван, доста по-амбициозна цел за Дън Сяопин и неговите наследници във властта.
Ето защо дори и сега, 20 години след като Хонконг се върна под китайски суверенитет, тази стара граница продължава да има значение. Законодателите от двата края на политическия спектър разбират, че принципът "една държава, две системи" разчита и се опира на териториално разграничение, колкото и нелогично да изглежда това в контекста на държавно отстояваната теза за териториално единство.
Никой политик не вярва сериозно, че Хонконг може да съществува без солиден граничен режим. Нужно е да съществува "предпазна стена", за да може идеята на Дън да бъде успешна, дори и това да означава запазване на заветите на колониалната геополитика.
Статутът на Хонконг като свободно пристанище след предаването му на китайците е източник на постоянно недоволство сред много от китайските националисти.
Всички споразумения с намек за екстратериториалност на Хонконг, събуждат чувството на дълбок национален срам, свързан с падането на династията Цин. Тогава слабостта на държавността е позволила на западните сили да нахлуят в Китай и в крайна сметка е довела до предаването на Хонконг на Великобритания.
Все пак изцяло воден от политически прагматизъм, Пекин също на моменти цени това стратегическо разделение.
Например - по време на "революцията на чадърите" през 2014 г., някои от бунтуващите се студенти и политици от Хонконг получиха забрана за влизане в континентален Китай.
За Китай тази граница някога е била болезнен спомен за времето, в което западните имперски сили са поставили империята на колене. Сега обаче тя помага на Народната република, за да удържа извън територията си "подривни елементи", считани за вредни за вътрешната й стабилност.
Тя спомага за спирането на нежелана информация, материали и лица на границата, преди те да се промъкнат в Китай и да станат по-трудни за прочистване. Като средство за контрол на риска, поддържането на граница позволява на Пекин по-добре да контролира връзките между континенталния Китай и специалния административен район. Граничният контрол е своеобразна форма на административна карантина.
За демократично настроените жители на Хонконг, приемането на "една държава" е начин да запазят двете системи. За лидерите на Китайската комунистическа партия, толерирането на две системи е начин за постигането на една единна държава. Това са крайно различни компромиси, и нито една от страните не изглежда склонна да отстъпи. Дали връзките на Хонконг с Китай са история на съюз на добродетели, стратегическо разделение или история на оцеляваща автономия въпреки формалното обединение?
30-километровата граница Хонконг-Шенжен все още запазва вида на милитаризирана зона от пика на Студената война. Огради от бодлива тел затварят двата бряга на река Шенжен. Териториите край границата са обявени за "затворена гранична зона" и достъпът до тях е ограничен, тъй като се водят ничия земя.
Признаците за недотам строгия пропускателен режим са все по-видими. Китайски амбулантни търговци продават безмитни стоки, купени в Хонконг с цел препродажба в Китай.
Броят им е огромен в градовете, които се намират точно до границата. Това дразни местните жители и препълва КПП-тата много над капацитета им. Над 30 000 деца пресичат границата ежедневно, за да посещават държавни училища в Хонконг, като много от тях са родени в континентален Китай, без да имат право на жителство в специалния район.
Сред най-разгорещените дебати в Хонконг в момента са тези за емиграцията и митническите споразумения заради трансгранична високосскоростна жп връзка между Хонконг и Гуанджоу. Все по-активни са гласовете, които призовават за въвеждане на режим за граничен контрол на гарата в Хонконг по протокол, сходен с този на влаковете Eurostar между Лондон и Париж.
От друга страна обаче, Основният закон изрично забранява на китайските органи на реда да действат в границите на Хонконг. За да има изход от ситуацията, правителството трябва да обяви част от пътническата гара, влаковото депо и целия подземен железопътен тунел китайска юрисдикция.
Този отказ от права би изключил повечето железопътни съоръжения от правните граници на Хонконг, и потенциално би дал на китайската полиция свобода да извършва арести и обиски на чужда територия.
Тези примери не могат да се сравняват със случая от 2015 г., когато петима хонконгски продавачи на книги бяха отвлечени, а по-късно мистериозно се появиха отново по китайската телевизия с публични "самопризнания" за престъпления.
Един от тях, Лам Уин-Ки, смело говори за отвличането му от китайските власти в продължение на близо осем месеца. Друг продавач на книги, Лий Бо, според запознати е бил изведен през границата от китайски агенти за разпит. Осъзнаването на заплахата, че жителите на Хонконг ще могат да бъдат задържани тайно от китайски агенти без намесата на правителството на района показва границите на "защитната стена" или "двете системи."
Никой не знае как ще еволюира физическата граница оттук нататък, но има две ясни тенденции. Едната е, че правителствата и от двете страни продължават да правят съществуващата граница по-гъвкава, макар и не лесна за преодоляване. Другата е, че съпротивата срещу опасенията от неограничена мобилност между Хонконг и континентален Китай ще се запазят, особено сред хонконгските младежи.
В последните години екологичният зелен пояс, заобикалящ границата, беше мястото на проява на някои от най-дълбоките протести от жители на Хонконг срещу континентален Китай. Борбата срещу намерението за разрушаването на село, за да се отвори път за високоскоростния влак, мобилизира много млади протестиращи. Един от участниците в тази съпротива се пребори за място в хонконгския парламент през 2016 г. - при това с най-много гласове от всички кандидати.
Това търсене на собствена история, памет и местна култура на Хонконг сплотява жителите на провинцията и космополитните млади хора в необичаен съюз.
Подобна политическа траектория няма да остане толерирана от Пекин. Пекин счита "локализма" за равностоен на сепаратизъм; това е граница, която за Китай е неприемливо да бъде преминавана. Вероятно по този начин ще се дефинира границата между Хонконг и Китай в следващите 30 години. Макар и вече да не е сериозен знак за териториално разграничение, границата по-скоро ще се приема за отражение на идеологическото разделение и политическата конфронтация.
Това обаче може да е най-добрият шанс на Хонконг да запази автономията си: докато той остава дом на критично и живо гражданско общество, Пекин ще намира достатъчно причини да предпочита да държи Хонконг от другата страна на бодливата тел.
