Съществува поразително сходство между колосалната промяна в британския политика, в която Борис Джонсън отново зае премиерския пост, и бунта на "жълтите жилетки", които се опитаха да свалят президента Еманюел Макрон във Франция през миналата зима.
Джон Личфийлд, журналист в "Политико", живее във Франция и прекарва последната година като прави хроника на възхода, упадъка и мутациите в движението на "жълтите жилетки".
Освен това е роден в Стоук он Трент в Северен Стафордшър - западащ град с индустриално минало, който миналата седмица допринася трима консерватори да се завърнат в британския парламент. Това е прецедент, който до момента не се е случвал в историята на британския град.
Личфийлд прекарва около седмица в родното си място и в разговори с местните хора, като се опитва да разбере защо те се превръщат в най-страстните поддръжници на Брекзит в цяла Великобритания.
И в Стоук, и в провинциална Франция има едно общо чувство у хората, че са предадени и изоставени.
Те си приличат в тъгата си по изчезващите местни източници на доходи, благоденствие и гордост и изпитват същото презрение към политиката, независимо дали е лява или дясна. Чувството е еднакво опасно, независимо дали е във Великобритания или във Франция. Оставени без адресат, тези емоции е много вероятно да предизвикат още повече сътресения от тези, които наблюдаваме в двете държави през последните няколко години.
Голяма част от коментарите на Острова се съсредоточиха в появилото се разделение по оста Север-Юг. Те изтъкваха факта, че десетки места, доскоро гарантирани на лейбъристите, бяха превзети от поддръжници на Борис Джонсън, които са привлечени от обещанията му да "доведе Брекзит до край" и да "освободи потенциала на Великобритания".
Ако изучавате новата електорална карта на Острова, ще забележите, че тази класификация е подвеждаща.
Голямото ново разделение не е Север-Юг, а е Голям срещу Малък град или по-точно Метрополисът срещу Периферията.
В големите северни и централни градове като Ливърпул, Манчестър, Лийдс и Нюкасъл през 2019 г. вотът продължи да клони към Лейбъристката партия точно така, както клонеше и по време на референдума за Брекзит през 2016 г. В по-големите и по-малки индустриални градове избирателите подкрепят торите на Борис Джонсън.
Всичко това може да бъде обяснено с икономиката. Северните и централните английски градове в XXI век откриха наново своята идентичност и се превърнаха в процъфтяващи центрове за предлагане на услуги и на високотехнологични индустрии.
По-малките общини като Болтън или Уигън някога са били горди индустриални градове, но в момента в най-добрия случай са сведени до буксуващи сателити на по-големите градове. Има, разбира се, и някои изключения. Да, част от работническата класа гласува срещу лъхащия от Корбин метрополитен социализъм. Да, част от нея подкрепи оптимистичния национализъм и популизъм на Джонсън.
Но в големите градове не бе загубено нито едно депутатско място, което е принадлежало на лейбъристите.
На пръв поглед Стоук он Трент, родният град на Личфийлд, прави изключение от това правило, но при по-внимателно вглеждане става ясно, че даже потвърждава тенденцията. Градът не е малък, но от водещ производител на керамични изделия (или иначе казано саксии) той се превръща в град, който така и не успява да просперира в новия век.
Така много жители на града за първи път гласуват за Консерваторите. Много от тях са настроени против Европейския съюз. Те негодуват срещу поляците и румънците, които живеят в северните предградия и асоциират ЕС със света след 70-те години на миналия век, който унищожава добрия стар Стоук.
Разделението големи срещу малки градове съществува в редица европейски държави. Отчасти (но в никакъв случай изцяло) то е причина и за подкрепата, която Доналд Тръмп печели в САЩ. Но явлението е особено очевидно във Франция.
Има 10 или повече процъфтяващи френски метрополиси, в които се осъществява по-голямата част от иновациите и създаването на работни места.
Бунтът на "жълтите жилетки" започна миналия октомври в по-западащите френски градове, както и в перифериите и крайните квартали на по-големите населени места. Оттогава протестите се развиват и мутират в твърдо ляво движение, което се подкрепя от антикапиталистически настроените жители на столицата. Гневът и чувството за загуба във френската провинция са неоспорими.
И на двете места - в провинциална Франция и в пост-индустриална Великобритания - има усещането за счупена и наранена идентичност.
И във Франция, и във Великобритания може да бъде направено много, за да се помогне на градове като Стоук.
Ще се справи ли Джонсън? По-скоро не.
Повечето му обещания в областта на транспортната политика и инвестициите в централните и северни региони ще помогнат само на шепата успешни градове, но не и на всички градове в криза. И проблемът е, че тези закъсали градове са твърде много. Техните източници на благосъстояние и гордост отдавна ги няма и едва ли ще се завърнат.
На някои може да бъде помогнато отвън, но не на всички. В Англия Брекзит със сигурност няма да подобри положението, даже е по-вероятно да го влоши. По същия начин във Франция мерките на Макрон обхващат по-големите населени места, но не и тези, от които действително идват "жълтите жилетки".
Франция е потенциално толкова уязвима на популистко-националистка-анти-ЕС пропаганда, колкото е и Англия. Съответно е голям шансът скоро да се появи френският Салвини или френският Джонсън (но най-вероятно това няма да е Марин льо Пен).
Междувременно перспективата за тези, изтикани в периферията, остава мрачна и в двете държави.
