Решението на Доналд Тръмп да отмени планираната си среща с Ким Чен Ун (впоследствие - преосмислено), се случи точно когато в САЩ се обсъждаше една историческа аналогия: Либия.
Съветникът по националната сигурност Джон Болтън заяви, че основата за споразумение със Северна Корея е "либийският модел" от 2003-2004, когато Муамар Кадафи на практика предаде цялата си ядрена програма на САЩ.
За Северна Корея обаче сравнението с Либия изглеждаше зловещо, защото през 2011 г. САЩ и техните съюзници се съюзиха с местните бунтовници, за да свалят режима на Кадафи.
За Пхенян Либия не е единственото историческо предупреждение за рисковете от разоръжаването. През 2003 г. Ирак твърдеше, че се е отказал от разработването на оръжия за масово поразяване, и дори допусна външни инспектори в страната. Въпреки това претърпя американска инвазия и смяна на режима. През 2015 г. Иран се съгласи да ограничи ядрената си програма в замяна на облекчаване на санкциите - през 2018 г. Тръмп отхвърли и това споразумение.
Съществуват ли изобщо някакви модели на "противникови" режими с ядрени програми, по чийто път Северна Корея може да поеме по свое желание? Отговорът е - да.
За съжаление това е Пакистан - държава, която е запазила непокътнат ядрения си арсенал. Ако Пхенян се колебае между две възможни перспективи за бъдещето - Либия или Пакистан - изборът не е особено труден.
Пакистан започва да работи сериозно по развитието на ядрен арсенал през 70-те години, с идеята той да действа сдържащо на по-могъщия си съсед Индия. Пакистанският политик Зулфикар Али Бхуто, по-късно станал премиер, тогава казва: "Ако Индия създаде ядрена бомба, ще ядем трева или листа - ако трябва дори да гладуваме - но и ние ще имаме наша собствена".
През 1998 г. в един ясен слънчев ден Пакистан извършва поредица от ядрени опити в региона Чагай. "Да се слави Аллах", казва главният научен експерт на страната и натиска бутона, с което кара планината да се разтърси от мощната експлозия.
Към 2016 г. Пакистан има около 130-140 бойни глави, като прогнозите сочат, че страната ще удвои арсенала си към 2025 г. Исламабад може да доставя ядрени оръжия чрез балистични ракети със среден обхват, крилати ракети, изтребители F-16 и тактически системи за употреба в къс обхват на бойното поле.
Със сигурност Северна Корея следи отблизо опита на Исламабад. Между двете държави има важни сходства. И двете са изправени пред трайно съперничество с много по-могъща демократична държава, с които някога са били част от обща територия (съответно, Индия и Южна Корея). И двете страни са прекрачвали международните норми. Северна Корея се оттегли от Договора за неразпространение на ядрените оръжия, Пакистан никога не е подписвал този документ.
В продължение на десетилетия Северна Корея и Пакистан са неформални съюзници, като търгуват с конвенционално оръжие, а и си сътрудничат в областта на ядрените разработки.
През 2006 г. Изследователската служба към Конгреса на САЩ съобщи, че Пхенян е предоставил ракетни технологии на Исламабад, и Пакистан е прехвърлял ядрени технологии на Северна Корея, чрез мрежата на пакистанския ядрен инженер Абдул Кадир Хан.
През 90-те години, когато гладът в Северна Корея причини смъртта на около 500 000 души, Пхенян продължи да приоритизира разработката на оръжия и получи ключови данни от Пакистан за обогатяването на уран. Има подозрения дори, че Пакистан е извършвал ядрен опит за Северна Корея.
От перспективата на Ким Чен Ун, пакистанският модел вероятно изглежда крайно привлекателно.
Ядрените оръжия на Пакистан наистина действат възпиращо на Индия. 60-те и 70-те години бяха времена на унизителни военни поражения за Пакистан.
Индо-Пакистанската война от 1971 г. доведе до загуба на 154 000 кв.км от територията на страната - там се появи новата държава Бангладеш. Ядрените оръжия на практика премахнаха потенциала за мащабна индийска инвазия.
През 1987 г. пакистанският президент Мохамед Зия ул Хак заяви на индийския си колега: "Ако вашите сили прекосят и сантиметър от нашите граници, ще унищожим вашите градове." През 1999 г. пакистански войски навлязоха в контролираната от Индия зона Кашмир, с което предизвикаха Каргилската криза и военен сблъсък.
Индия обаче избягваше ескалация на конфликта, поддържаше войната в ограничен мащаб, и отказа да навлезе в пакистанските територии.
Едно от изследванията по темата стига до извода, че "основната причина за сдържаността на Индия беше откритото притежание от Пакистан на ядрен арсенал."
Пакистанските ядрени способности накараха и Запада да подхожда към страната изключително деликатно. САЩ осигуриха милиони долари материална помощ за охрана на ядрените резерви на Пакистан, включително хеликоптери и оборудване за откриване на ядрен материал. Вашингтон продължава да осигурява милиарди долари под формата на военна и икономическа помощ, въпреки че Исламабад подкрепяше талибанските бунтовници, които се сражават с американските сили в Афганистан.
Пакистан си спечели престиж като единствената държава с предимно мюсюлманско население, разполагаща с ядрено оръжие. Ядрената програма се радва на завидна популярност в страната. Опитите от 1998 г. изкараха на улиците ликуващи тълпи, докато цял свят ги наблюдаваше с тревога.
Естествено, всичко това си има и своята цена.
Парите, налети в пакистанската ядрена програма, можеха да бъдат използвани за здравеопазване или образование. Пакистан е изправен пред ограничения на вноса на ядрена технология за невоенни цели. Ядрените оръжия може и да сдържат Индия, но и водят до риск от инциденти и дори ескалация към ядрена война.
За Северна Корея балансът на плюсовете и минусите все пак работи в полза на пакистанския модел: бедна държава, която яде „трева и листа", за да изгради ядрен арсенал, стреми се да бъде призната като ядрена сила, поддържа принципно ядреното разоръжаване, но само под условие за пълно международно разоръжаване (което вероятно никога няма да се случи), успешно възпира по-могъщ съперник и печели национален престиж и международен статус.
Саддам и Кадафи направиха избора си - и двамата са мъртви. Северна Корея иска да следва различен път. Защо да не стане Пакистан на Източна Азия?
