Колониални истории от братски Виетнам

- Къде е пресклубът? - попитах пиколото.

Той се засмя. Пита ме дали пак искам такси - само преди минута бях дошъл до хотела с такси. Нямах намерение да влизам по-далеч от рецепцията, бях вътре само да сменя пари. Имах 20 долара, които само след малко се превърнаха в 420 хиляди донги.

- Не, не ми трябва такси. Нали пресклубът е наблизо.

Пресклубът беше наистина наблизо, на някакви си 20 метра от рецепцията на Sofitel Legend Metropole, а самият Metropole беше на 2 долара или 5 минути с такси от хотела, в който бяхме отседнали в Ханой в първите дни от официалното българско посещение във Виетнам. Принципно при подобни пътувания журналисти и делегация се настаняват в различни хотели, не от желание едните да се крият от другите, причините са чисто финансови.

Не повече от 15 минути след пристигането ни в хотел Mercure - скромен, но на добро място, след бърз освежаващ студен душ (винаги студен душ след дълъг полет; усещането за джет лег се изпарява мигновено) и вече бях навън, търсейки такси за въпросния Legend Metropole. Звучи странно, но си бях навил на пръста да посетя Metropole и пресклуба възможно най-скоро, след като кацнем във Виетнам.

Класиката на Греъм Грийн

В програмата по посещението на Пламен Орешарски и придружаващата го бизнес делегация има едночасови прозорци тук-таме, които можеш да използваш различно - да поспиш в хотела, да се разходиш около хотела, да забиеш поглед във фейсбук или да изследваш колониален Виетнам.

Разбира се, че препрочетох "Тихият американец" преди пътуването до Ханой, а точно този колониалната атмосфера присъства достатъчно често по страниците на класиката на Греъм Грийн: "... времето застудява като се стъмни в Ханой, светлините са по-ниско от тези в Сайгон, за да пасват на по-тъмните дрехи на жените и факта, че има война. Тръгнах по улица Гамбета към бар Пакс - не исках да пия в Метропол с висшестоящи френски офицери, жените и момичетата им..." Как да не избереш последната опция?

Понякога дупките са половинчасови, но и тях използвах за разузнаване.

След книгата на Греъм Грийн открих едно издание с кожени корици, стара история на Метропол. Написана от господин, който лети няколко пъти между Ханой и Париж, за да запълни липсващите петна в историята на колониален Виетнам и по-скоро на въпросния хотел Метропол. На каквито и документи да попадне - статии от вестници, туристически гидове, описания на Ханой, отвсякъде изниква хотел Метропол. Отворен през 1901 година, това е първият гранд хотел, чиято история покрива всички най-важни моменти от историята на самия Ханой. И затова трябваше да го посетя.

Някъде пишеше, че за да разбереш Виетнам трябва наистина да прочетеш "Тихият американец" малко преди да посетиш страната.

И това съвсем не е литературна претенция. Да се потопиш в онази особена колониална атмосфера, която владее тропическата страна. Да прочетеш точно тази книга е особено важно, ако си българин, тъй като мнението ти за Виетнам навярно е фокусирано върху три до болка познати теми по родните ширини - липсващите улични кучета (защото във Виетнам ги ядат), виетнамските работници (защото повече от 20-ина хиляди са работили у нас), виетнамската войната (защото сте гледали поне един филм по темата). Тези стереотипи така са заседнали в съзнанието, че търсенето на някаква друга гледна точка е обречена на неуспех.

Като кажа на някой, че винаги съм искал да отида във Виетнам, ама не за да изследвам житието и битието на ония виетнамци, дето са били в България, рискувам да получа неодобрителни погледи. Сякаш единствената история, която Виетнам може да произведе и която да бъде вкусна на българските медии е именно това.

Във Виетнам са интересни други неща, а не историите тип "колко беше хубаво в България", "спомням си тези български думи", "обичам таратор".

Днес във Виетнам имам усещането, че съм в окото на виетнамската икономическа буря - страната се развива; икономиката расте по особения китайски модел, наречен doi moi (пазарна икономика със социалистически привкус); престъпленията са малко; по улиците е сигурно; такситата са евтини; бебенца и дядовци се возят на мотоциклети; обслужването е на по-високо ниво от всеки български туристически напън; влажността е висока (а това ми харесва)... Виетнам е икономически тигър, който се развива. Както се казва, предприемачеството се усеща във въздуха.

Впрочем, бях подготвен за хаотичен и мръсен Ханой, а градът се оказа спокоен и не толкова мръсен. Френските колониални сгради, организацията на движението и трилентовите булеварди създават усещане за друг тип град - чаровен, жив, изненадващ. Въпреки че е огромен, 7-8 милиона живеят в Ханой, градът не живее на забързан ритъм. Вечер не будува до късно и към полунощ улиците са тихи.

Следобед е тих и уютен, без задръствания. В пикови часове хиляди моторчета се движат донякъде организирано, а усещането за сигурност идва най-вече от ниската скорост, която развиват. Едва ли ще видите моторче, което се надбягва с останалите или вдига повече от 50 км/ч. Рано сутрин градът се събужда навън, което създава приятно чувство. В паркове, по мостове, в градините да големите булеварди Ханой спортува - тук възрастни хора правят упражнения, там млада двойка излиза за джогинг, по-надолу вече играят федербал, а до тях тийнейджъри се готвят за физзарядка със слушалки в ушите.

Особено усещане, казвам ви. В последното проучване на щастливите нации Виетнам заема достойното второ място, което е широко обсъждана тема в местните медии, докато сме в Ханой. Когато видиш хората по улиците, бедни, но спокойни, разбираш защо изследването е достоверно.

Макар че градът не се различава от подобните в тази част на света, в Ханой, а и в останалите виетнамски градове, цари въпросното спокойствие. Независимо колко шумен е на моменти трафика и колко претрупани са бързо появяващите се и изчезващи улични пазари, Ханой успява да създаде усещане на спокоен и чаровен град, където качеството на живот е добро, а усмивката не е изкуствена.

Може би защото градът живее на открито и на ниско.

Никой не се е прицелил във високите сгради - тротоарите и откритите тераси са достатъчни. След кратко посещение в пресклуба (кафе и газирана вода на терасата), се загубих из етажите на сградата. На единия - пуста библиотека. На другия - семейство дипломати и техните приятели обядват. По стените - стари фотографии на Ханой.

В сградата са се събирали военни кореспонденти, шпиони, дипломати по време на войната. След малко се върнах в Метропол. Хотелът е институция, наистина. Историческа забележителност сам по себе си - не защото Чарли Чаплин, Франсоа Митеран, Съмърсет Моъм, Джордж Буш, Джейн Фонда го избират за свое убежище по време на по-дългите си престои във Виетнам. Хотелът е отправно място на всичко хубаво в Ханой.

Отидох до Bamboo Bar, който се намира до басейна, във вътрешната част на сградата. Басейнът пък се намира до стълбите, които водят до бомбеното убежище, открито наскоро за посещения. В Bamboo Bar имаше вкусна нудълс супа с пилешко, ханойски специалитет (215 донги), задушени зеленчуци (250 донги), бира Hanoi (110 донги, отлична на вкус, дори по-добра от тъй популярната по тия места сингапурска Tiger).

Но трябваше да се прибирам, времето ми изтичаше. Докато си тръгвах, таванните бамбукови вентилатори и странният микс от чужденци и виетнамци продължаваха да създават онова усещане, което има само по колониалните места.

По-късно същата вечер, когато пак бях в Bamboo Bar, менюто, което поднасяха, се обърна към историята - коктейл сър Роджър Муур (джин, сух вермут), коктейл Греъм Грийн (ром, лимон, захарен сироп), коктейл Чарли Чаплин (джин, бренди, лимон). Сигурно си фантазирам, но атмосферата пак беше колониална - привидно усещане, ще кажете, но докато стоях на бара и наблюдавах околните маси, дойдоха две двойки - възрастни американци с дами на средна възраст, очевидно от Ханой. Спомени от войната? Може би.

В ония години на тези маси са стоели кореспондентентите на Ройтерс, Асошиейтед Прес, Ню Йорк Таймс и самият Греъм Грийн, който през 1951 година живее в хотела като кореспондент на Пари Мач.

Около хотела е всичко красиво, което си струва да се види в града - от старите улички и сгради във френския квартал, галериите, езерото, магазинчетата, дори приглушения джаз бар, в който се озовах по-късно. Малкото място беше празно на първия етаж и пълно на втория - американци свиреха джаз - саксофон, контрабас и пиано, а дама от публиката пееше някаква мелодия, която не можах да хвана. Забавата приключи към 23 часа - нещо обичайно за Ханой, не очаквайте нощен живот точно от този град.

През 1960 година средната продължителност на живота във Виетнам е 40 години (при средна за света - 48). Данните за миналата година показват, че днес виетнамците живеят средно до 73 години (при средно за света - 69 години). Докато се прибирах към хотела, едва ли е било по-късно от 23.30, таксито беше самотно на улицата.

На следващата утрин в 5.30 часа градът се събуди. И пак - упражнения на открито, закуски на малките столчета пред дома, хиляди моторчета (които пак караха бавно, нищо че сигурно бързаха за работа). Живот на открито. Средна продължителност 73 години.

Новите пари от бумтящата икономика и туризма не отиваха в небостъргачи, а в красивите колониални сгради - реставрирани, чисти, готови за снимка. В ония години европейците са експлоатирали виетнамците, за да ги построят. Сега виетнамците експлоатират сградите, за да вземат парите на европейците. Колониална икономика.

Ханой е пълен с млади хора, така както и цял Виетнам. При 90 милиона души население повече от хората са родени след 1975 година и не обичат слънцето. Което е странно, при положение че това е страна с ултимативна плажна ивица.

Разбира се, че първият сблъсък с Виетнам са моторчетата, а вторият са разнообразните маски, с които мотористите покриват лицата си. Тези маски не са толкова за предпазване от прах, колкото от слънчевите лъчи. Да си дама, желана дама във Виетнам, трябва да имаш възможно по-бяла кожа. Слънчев тен? Забравете. Все едно, че работиш на полето.

Не разбрах дали заради това, но плажовете са сравнително празни.

Достатъчно нови хотели са построени по крайбрежието, но все още Виетнам не е топ-плажната дестинация, такава като близък Тайланд. Което е жалко. Вторият ден от визитата бяхме в Дананг.

В Дананг, третият или четвърти по големина град в страната, на плажната ивица имаше малко хора, обичайните сърфисти (хубави вълни) и влюбени двойки (хубави алеи за разходка). Гидовете твърдят, че Дананг страда от старото си военно минало и историите с вредния диоксин, но по-скоро става дума за туристическа дестинация, която предстои да бъде открита.

В Дананг е била първата военновъздушна база на американците, пък и най-голямата - среднодневния брой на полетите често е надвишавал 2500, което превръщало летището в най-натовареното на света. В базата складирали диоксин, който разпръсквали в околностите, за да разкрият позициите на виетнамските войници - от химикала опадат листата на дърветата. Листата падат и долу трябвало да се крият виетнамците.

Глупава химия, но това се е случвало. Засегнатата територия била с големината на Швейцария. Днес почвата продължава да бъде заразена, а официални данни показват, че няколко милиона виетнамци са засегнати от отровата. Американци влагат пари в прочистването. Заедно с Виетнам.

Онези военни времена са отминали и днес във Виетнам има и американски вериги за бързо хранене, учениците гледат американска филми и слушат американска музика. Хотелът в Дананг е на 30 и повече етажа, но не е до плажа. Хотелите до плажа са на по три-четири етажа и такива няма в България.

На следващия ден официалното посещение на Пламен Орешарски и придружаващата го бизнес делегация приключи. Горните спомени остават завинаги, сигурно защото бяха открадни от едночасовите прозорци в официалната програма, когато можеш да избягаш и да се потопиш в истински Виетнам. На 5 април по обяд самолетът кацна в Ханой, сегашната столица на Виетнам. На 9 април по обяд самолетът излетя от Хюе, старата столица на Виетнам. Не успях да видя Сайгон, но следващия път.