Малко национални лидери са в състояние да нарекат собствената си страна "невъзможна държава". Още по-малко биха настоявали тя да бъде унищожена. Почти никой не би рискувал дългогодишен мир за целта. И тогава на преден план излиза президентът на Босна - Милорад Додик.
Само ден след инагурацията си той категорично казва, че е сърбин, а не босненец.
Босна е само неговата месторабота. Той е сръбски националист, който публично призовава родината си - Република Сръбска - да се дистанцира от Босна.
А дори и като босненски държавен глава, Додик казва, че няма да използва босненския си паспорт при задгранични пътувания. Този тип изблици в изказванията му, които понякога напомнят на Доналд Тръмп, го правят широко известен.
Историята на възхода на Додик доказва, че той всъщност е далеч по-опитен политик, отколкото публичният му образ на грубиян намеква. Мадлин Олбрайт го възхвалява като "глътка свеж въздух". Тя, както и много други, се надява, че той е символ на сбогуването с военните престъпници, които преди са били лидери в региона. Две десетилетия по-късно Додик е възприеман като буйно и непослушно дете, което е заплаха за крехкия мир.
Какво и как се е променило?
В някои отношения историята на Додик не е прецедент. Той мени политическите си пристрастия в зависимост от моментната ситуация, но неизменно възприема Русия за съюзник. В Босна обаче залозите са по-високи и то не само за хората, които живеят там, но и заради наследството на забележителните американски постижения в областта на външната политика.
Като вдига мерника на Босна Додик се прицелва и в Дейтънското споразумение - един от знаковите мирни договори на XX-ти век. Подписано в американска военно-въздушна база през 1995-а, споразумението прекратява най-унищожителния конфликт в Европа след Втората световна война, което завършва с повече от 100 хил. жертви. Заканите на Додик да пренебрегне договора вече му докараха санкции от страна на САЩ.
Дейстънското споразумение оставя всички страни недоволни, но все пак носи крехък мир. Тогава се оформя съвременна Босна като конституцията й е анекс към договора. Страната е разделена на две сравнително равни по големина части.
Това са Федерация Босна и Херцеговина и Република Сръбска. И двете части си имат собствен президент, премиер и автономия със слаба намеса от правителството във федералната столица Сараево. Няма категорични граници, но различните общества живеят по коренно различен начин.
Додик е бил два пъти министър-председател на Република Сръбска, както и неин президент. Изглежда той има грандиозни планове за територията.
Както много босненски сърби, и той вижда Република Сръбска като страна, която само чака своята пълна независимост, ограничавана от Дейтънското споразумение.
През октомври босненците избраха трима членове на президентството, всеки от които представя основна етническа група. Председателството се предава на ротационен принцип между тримата избраници. През следващите осем месеца Додик ще бъде начело и започна в предсказуемия си бунтарски стил. Преди инагурацията си през ноември той носи знамето на Република Сръбска в Сараево и го издига пред сградата на президентството.
Актът се възприема като провокация, след като републиката неведнъж е намеквала за отцепване. Политици от босненските и хърватските общности молят флагът да бъде свален. Додик не само не отказва да свали знамето, но и заплашва, че ще се откаже от президентството, ако то бъде премахнато.
Освен това той предприема и законови стъпки, с които да постигне целите си. Нов пакет от реформи концентрира още повече власт в ръцете на Република Сръбска. Например тя вече може да има собствено разузнаване заедно с действащата военна полиция. Баня Лука, град в Северна Босна, носи самочувствието на пълноценна столица. Музеите и театрите гордо се обявяват като "национални".
Много от младите хора там не смятат, че има друга политическа реалност. Доста от тях никога не са били в Сараево.
Додик израства в тази част на Босна, в град Лакташи, който се намира северно от Баня Лука. Играе в местния баскетболен отбор и е кмет по време на залеза на социалистическа Югославия. Местните са горди с него и са на мнение, че той защитава Република Сръбска. Той е единственият политик, който вече години наред виждат по билбордовете в града. Постоянството до голяма степен се дължи на таланта на Додик да се нагажда.
За първи път заема поста на премиер на Република Сръбска през 1998-а. През следващите години има известен успех в подобряването облика на републиката - сътрудничи на военните трибунали и им предава редица военни престъпници. Затова е и възприеман като "глътка свеж въздух". Не след дълго ситуацията се променя. За да печели поддръжници, той трябва да използва националистическа, етническа реторика. Откакто започва да го прави - печели всички избори, в които взима участие.
През 2013-а Додик започва да защитава Радован Караджич, който е признат за виновен от международния трибунал по обвинения в геноцид. През 2016-а той сам открива мемориал на Караджич.
Додик не води битки само в родината си.
Докато подкрепя присъединяването на страната си към Европейския съюз, той е противник на влизането й в НАТО. Не е учудващо, че Западът го определя като проруски настроен - нещо, с което самият той се гордее. През март той посреща Нощните вълци - прокремълска рокерска организация. През октомври призовава Република Сръбска да признае анексирането на Крим.
Той трябва да е благодарен и на политическата обстановка в родината си за успехите си. Дейтънското споразумение официализира етническото разделение и улеснява възхода на най-шумните диктатори в региона. Затова и не е трудно да се разбере защо Додик непрекъснато опитва да провокира аудиторията - било то с конспиративни теории, проруски настроения или призиви за отцепване.
А безпогрешната интуиция на Додик се превръща в многомилионна маркетингова кампания. В крайна сметка изборите се печелят с емоции, не със спорове. Може и да изостава от Запада, но в това отношение Босна е много по-напред от него.
