Мила Верщеег е от Холандия, но от години живее и работи в САЩ. Има диплома по право от Харвард, а сега отговаря за програмата за човешки права към Юридическия факултет на щатския университет на Вирджиния в Шарлътсвил. Мотивирана от събитията в университетското градче от миналия уикенд, тя дава няколко съвета за американската демокрация на базата на европейския опит:
***
Миналата събота новата ми родина беше превзета от тълпа бели националисти - много от които тежко въоръжени. Срещу тях застанаха основно местните жители като мен самата. Резултатите от този протест - насилието, жертвите и загиналите - вече са общоизвестни.
Наричам Шарлътсвил мой дом от шест години. Когато получих предложение да се присъединя към юридическия факултет на Университета на Вирджиния, имах колебания дали да напусна родната ми Холандия, за да се преместя в малко градче в американския юг. Но се радвам, че го сторих; Шарлътсвил беше прекрасно място за живеене – дружелюбно, космополитно и гостоприемно университетско градче.
Докато образите на въоръжени групи и хора, правещи нацистки поздрави и носещи свастики, достигаха до целия свят, много от европейските ми приятели и роднини ми писаха да ме питат защо правителството допуска това да се случва.
В крайна сметка събитията не биха се развили така, ако Шарлътсвил беше в родната ми страна, или в която и да е европейска държава. Европейците отхвърлят и криминализират определени типове изяви, които се дефинират с езика на омразата. А голяма част от това, което видяхме в Шарлътсвил, се вписва в тази дефиниция.
Тази отвъдокеанска разлика е основно резултат от историята на Европа и опитът й с нацизма. Много европейци имат болезнено минало във връзка с нацизма, с което сегашните поколения все още се борят. Собствената ми семейна история е подходяща илюстрация за това.
В навечерието на Втората световна война прадядо ми и прабаба ми, членове на работническата класа, подобно на голям брой холандци се присъединяват към Националсоциалистическото движение (NSB) - холандска партия, възприела нацистките идеи.
Семейството ми е било бедно, и присъединяването към NSB е подобрило шансовете на прадядо ми да си намери работа във фабрика. Тези, които са ги познавали, твърдят, че антисемитизмът не е бил сред мотивите за решението им да се присъединят към партията. И все пак те постепенно са започнали да приемат зловещата идеология на организацията. След войната прадядо ми и прабаба ми са лежали в затвора заради връзките си с NSB.
Дядо ми е направил коренно различен избор от родителите си: по време на германската окупация той се е присъединил към холандската съпротива. Скоро след това е бил арестуван и изпратен в трудов лагер в Германия. Избягал от лагера и оцелял, защото германските войници екзекутирали неговите спътници. Него го пощадили заради русата му коса и сините му очи. Германски кмет му помогнал, след като избягал от трудовия лагер.
След войната той пътувал от Русия до Холандия с момиче на име Стела, което оцеляло в Аушвиц, но починало, докато раждало първото си дете. Тези истории ни бяха разказвани откъслечно. Дядо ми беше любител поет и пишеше много, но спомените за тези времена оставаха болезнени за него и му бяха нужни шест десетилетия, за да разкаже най-после историята си във (все още неиздадена) книга.
Едно обикновено семейство от работническата класа се е оказало на противоположните страни на едно от най-страховитите зверства в историята на човечеството. Семейството ми така и никога не преодоля това разделение.
След Втората световна война в Европа успяха да изградят една от най-стабилните системи за защита на правата на човека в света.
В рамките на Съвета на Европа те приеха Европейската конвенция за правата на човека, която се прилага и от националните съдилища, и от създадения впоследствие Европейски съд за защита на правата на човека.
Тази система защитава свободата на словото, но до определени граници. Европейската доктрина за свободата на словото е базирана на идеята, че свободата на словото е важна, но не абсолютна ценност, и трябва да се балансира спрямо други важни ценности, от рода на човешкото достойнство.
В резултат на това, свободата на словото може да бъде ограничавана пропорционално, когато то се използва, за да се "разпространява, подстрекава, популяризира или оправдава омраза, базирана на нетолерантност."
Международният пакт за граждански и политически права, договор за защита на правата на човека в глобален мащаб, отразява подобни принципи. Този баланс на свободата на словото спрямо другите ценности накара Германия да забрани партии с нацистки идеологии, а в последно време и да подлага на наказателно преследване китайски туристи, отправили нацистки поздрав пред Райхстага.
Със същите мотиви Франция забрани продажбата на нацистки предмети в eBay, Австрия хвърли в затвора дискредитиран историк, който отрича Холокоста, а Холандия криминализира продажбата на "Моята борба". По същата причина много европейци не вярват на очите си, когато виждат откритото демонстриране на знамена със свастики в Шарлътсвил.
От Втората световна война насам САЩ са възприели различен подход, който е изключителен от глобална перспектива.
Американската доктрина за свобода на словото защитава пълната гама от гледни точки, дори когато те са насочени срещу етнически или религиозни групи, дълбоко оскърбяват някои хора или според всеобщ консенсус са неверни.
Базовата теория в основата на това решение е, че лошите идеи в крайна сметка ще изгубят в добре функциониращ пазар на идеи. Някои стигат дотам да твърдят, че само по себе си е ценно за обществото да се толерират дори и най-крайните и екстремистки гледни точки. Съответно словото почти никога не може да бъде ограничавано заради възгледи.
Най-нашумелият пример за това е фактът, че този подход е защитил правата на неонацистите да направят шествие през еврейските райони на Скоуки, потвърдено с дело пред Върховния съд на САЩ през 1977 г. Същият подход позволи на неонацистите и други бели расистки групи да демонстрират в Шарлътсвил в събота.
Американците като цяло се гордеят с традициите си на свобода на словото, като много от тях твърдят, че европейският подход е безпринципен или неефективен. Защо отричането на Холокоста да е забранено, но карикатурното представяне на пророка Мохамед, което граничи със светотатство за много мюсюлмани, да е приемливо?
Много от тези забрани отразяват мнението на мнозинството и националния опит, а не неутрални принципи. А регулирането на свободата на словото може да насърчи цензурираните групи. Така, когато крайнодесният политик Герт Вилдерс беше осъден за подстрекаване към дискриминация, той стана дори още по-популярен в някои среди.
Независимо от ефективността й, европейската позиция се опира на опита на Европа, че свободният пазар на идеи може да се провали и то катастрофално. Опасните идеи могат бързо да наберат популярност, особено когато хората с власт или влияние ги подкрепят.
Прадядо ми и прабаба ми не са били като протестиращите в Шарлътсвил миналия уикенд, те са били обикновени граждани, които са видели начин да подобрят икономическото си положение и са запазили мълчание, защото са извличали изгода от идеи, които по онова време са били възприемани като вредни и опасни само от някои.
Америка сега е различна от Европа през 40-те години. Но историята на Европа води до въпроса: можем ли да разчитаме на пазара на идеи?
Възможно ли е белият расизъм и други свързани идеологии да се разпространят отвъд относително малкия брой фанатици #UniteTheRight и техните шествия? Някои хора твърдят, че избирането на Доналд Тръмп за президент е доказателство, че това вече се е случило.
Няма лесни отговори на тези въпроси. Аз обаче вярвам, че в система, където правителството не упражнява контрол над отблъскващите идеи, както е в САЩ, върху обикновените граждани и други недържавни фактори пада по-голямо бреме. До известна степен (съдейки по личните си наблюдения) американците вече го правят. Тези, които демонстрират осъдителни възгледи, са съдени по-строго от общността си, отколкото европейците с подобни възгледи.
Америкианското ми гадже често е шокиран, че холандците все още използват масово понятието “негър”, въпреки че употребата му става все по-спорна. Група помощници с черни лица официално придружава холандския Дядо Коледа всяка година по коледните празници. Аз самата често съм изненадана да науча, че има някои неща, които абсолютно не мога да изрека тук, или че хората могат да изгубят работното си място заради неща, които са казали в извънработно време.
Американците отдавна са въвлечени в дебати дали политическата коректност тук не е прекалена. Въпреки че започват да се появяват такива дебати и в Европа, те са много по-малко. До известна степен това е разбираемо; когато властите регулират свободата на словото, обикновените граждани не се налага да се занимават с всичките му деликатни аспекти и последици. Това, което наблюдаваме, е ефект на заместване: обикновените граждани в САЩ правят сами това, което правителствата вършат другаде.
Едно малцинство сред американците вярва, че Доналд Тръмп е бил избран, защото политическата коректност е стигнала твърде далеч. Според това малцинство Тръмп е здравословен коректив на общество, в което хората твърде много регулират свободата на изказа си.
И все пак събитията в Шарлътсвил, видени през призмата на европейската история и реакцията срещу нея под формата на законови норми, могат да ни научат, че обикновените граждани на САЩ трябва да полагат още по-големи усилия да излагат на показ вредните идеи, които се появяват в обществото.
Когато лидери оправдават езика на омразата (както несъмнено демонстрира заклеймяването и на "двете страни" от Тръмп и настояването му, че сред протестиращите от “алтернативната десница” е имало "някои прекрасни хора"), а обикновените хора мълчаливо приемат това, пазарът може много бързо да спре да изпълнява функциите си на саморегулатор.
Европейската история го е доказала. На нерегулиран пазар от идеи, обикновените граждани трябва да поемат бремето на удържането на фронта срещу расисткия екстремизъм.
