Преди 19 години Фахрие Хоти, която сега е на 48 години, бяга от дома си в косовското село Круша е Маде, за да се скрие с децата си в близките планини. По това време войната е все още реалност в Косово.
Армията за освобождение на Косово, съставена от косовски албанци, искащи независимост на региона от Сърбия, вдигат оръжия и започват въоръжен конфликт с Белград. През лятото сръбската армия започва широка контраофанзива, съпроводена с масово насилие, убийства и терор по погасяването на това, което сърбите виждат като въстание срещу законните власти.
Само в Круша е Маде сръбски паравоенни групировки извършват зловещо клане през март 1999 г. Около 240 души са убити там, а сърбите оставят след себе си 140 вдовици и 502 сираци.
Фахрие Хоти е една от тях. След като сърбите отделят мъжете от семействата им, тя повече никога не вижда своя съпруг.
"От 19 години все още не знам какво се е случило със съпруга ми", разказва Хоти пред NPR.
Съпругът на Фахрие остава в списъка на изчезналите хора във войната в Косово, в която над 10 000 души са загиналите официално. За изчезналите точна бройка няма. Реално нито един от мъжете от селото не се завръща.
Повече от 140 жени са загубили съпрузи, синове или и двете. По-късно става ясно, че в Круша е Маде е станало едно от най-зловещите кланета в цялата война. И сега мястото е известно като село на вдовиците от войната, а те са вдовиците на Круша е Маде.
Когато само няколко месеца по-късно след бягството си Фахрие Хоти се завръща у дома заедно с 3 годишната си дъщеря и 3-месечното си момченце, тя намира цялото село в руини, а къщата си - опожарена.
"За мен беше шокиращо и ужасно усещане да видя Круша, такава, каквато я намерих при завръщането ми", казва Хоти. На всичкото отгоре тя и останалите жени от селото трябва да се научат как да оцеляват сами и как да станат глави на собствените си семейства в един свят, който досега им е отреждал само ролята на домакини и съпруги.
Самото общество в Косово е безкомпромисно по отношение на вдовиците, особено на тези от войната - от тях се очаква да останат загърнати в своето траурно черно и да не продължават напред. От жената се очаква да си стои вкъщи и да разчита на роднините си мъже да й дават пари, за да оцелява.
Така Фахрие и останалите жени се виждат принудени да търсят сами начин как да оцелеят в годините след това. Самата тя идва от семейство на земеделци, които си изкарвали прехраната, правейки айвар - подобен на лютеницата балкански специалитет от чушки (и понякога патладжан).
Затова тя се захваща с това, което умее - да отглежда чушки, които впоследствие да се превръщат в айвар.
Така през следващите няколко години прави и продава бурканчета от домашен айвар в новоосвободената столица на Косово Прищина на импровизирани щандове в пазарите на открито.
През 2005 г. Хоти излиза с идеята, че ако жените се обединят, за да правят айвар и други домашни косовски специалитети в масово производство, те могат да си помагат взаимно да възстановят живота си.
Оттогава досега тя успява да пребори много битки - срещу съселяните й, които малко или много неодобряват в началото тази "чужда" идея жените да се оправят сами без мъже и да са икономически независими, срещу бедността, срещу усещането за безнадеждност.
Днес тя управлява кооператива "Жените на Круша", който дава работа на 50 жени, голяма част от които са вдовици от войната.
"Нагласите в нашата страна се променят много бавно. В началото беше трудно хората да проумеят, че жена може да прави бизнес, да кара кола и едновременно с това да се грижи за семейството си. Но след това много жени се присъединиха към моя бизнес – продажбата на традиционни органични храни", разказва Фахрие.
Ролята й на глава на семейството е променила начина, по който изглежда. Сега тя предпочита по-мъжки стил.
През последните 10 години с помощта на дарения от USAID и Световната банка кооперативът се превръща в стабилен бизнес. Жените подготвят до 8000 бурканчета с айвар само за една поръчка в Германия или Швейцария, където има сериозни албански диаспори. На ден кооперативът пълни по около 700 бурканчета.
За жените обаче айварът и работата в кооператива имат и друга цена, не само материалното спокойствие. В работата те получават шанс да преодолеят мъката и да продължат напред с живота си.
"Всички те биха били заключени в домовете си със семействата си, без да знаят за външния свят, без да бъдат информирани за това какво става. Без тази инициатива за жените на Круша последиците от войната щяха да бъдат една втора война вътре в самите тях", казва Хоти.
"Ако бяй останала у дома, мисля, че нещата щяха да бъдат доста различни. Тук прекарваме много време заедно. Повечето от нас споделят едни и същи проблеми, така че и разговорите помежду ни помагат", разказва Бесир Дураку, която работи в кооператива още от 2005 г. Подобно Фахрие, тя също губи съпруга си във войната и остава сама с две деца. Айварът й дава не само възможността да печели пари, но й помага и да излекува душевните рани.
Предвид всичко, което е постигнала, тя е по-оптимистична за бъдещето на Косово, отколкото много хора в тази млада нация, която отпразнува 10 години независимост от Сърбия на 17 февруари тази година.
Нейните усилия са вдъхновяват и други.
"Когато ме попитат какво ми дава надеждата за бъдещето на Косово, винаги се сещам за Фахрие, точно заради жени като нея Круша е Маде не е известна само с трагичното си минало, а се превръща в символ на възраждането", коментира Вльора Читаку, посланик на Косово в САЩ.
Днес този символ на възраждане е айварът - пастата от червени чушки, която е така любима в Западните балкани. Камари чушки преминават преработка през кооператива на жените от Круша. Те врят по около 8 часа в огромни казани, а от сградата на предприятието постоянно се носи сладникав аромат.
Крайният резултат е гладък, мек крем с цвета на ярко залязващо слънце, който след това се изсипва в бурканчета, а оттам отива по домовете на хора от цяло Косово, за да започнат те деня си с филийка, намазана с айвар и сирене и чаша черен чай - сутрешният ритуал на закуската за косовари и албанци.
На всяко от бурканчетата се вижда жена с бяла забрадка - бяла като символ на мира и на войната, която никой вече не иска да се повтаря.
