Една черна неделя за Европа. До тук се стигна вследствие на грешките на Барселона и на Мадрид, които възкресиха старите вражди и събудиха призрака на независимостта, който сега тепърва ще се чудят как да озаптяват. До момента никой не се е предложил като посредник в ожесточения спор: нито испанската монархия, нито Брюксел. В един конфликт винаги има две гледни точки: в случая - в една от най-древните европейски държави борбата е между две не толкова справедливи каузи.
Каталуния не е потискана област от тиранин-завоевател. Това е най-богатият регион на Испания, превърнал се в такъв и благодарение на потта на работниците от Андалусия, на строителите от Естремадура, на шофьорите от Ла Манша и на другите трудещи се, дошли от по-бедните региони.
Вчерашното насилие, на което светът стана свидетел, коренно различно от "празничния климат", за който призоваваше каталонския премиер Карлос Пучдемон е плод на редица грешки и насилствени действия от страна на едно шумно малцинство спрямо мнозинството, което доскоро не бе съгласно с тях или не бе сигурно в правотата на исканията.
Всичко започва още през 2010 година, когато Народната партия поиска от Конституционния съд да отмени автономния статут, който каталонците си бяха извоювали на референдума през 2006 година. През 2014 година се проведе още един референдум с въпрос: Искате ли да има независима каталонска държава? Гласуват 2 309 290 души, като 80 процента от тях отговарят с "Да". Резултатите обаче не бяха признати от Мадрид.
Истината е, че именно това каталунско правителство на крайната десница, вследствие на икономическата криза предприе редица орязвания на социални плащания - общински жилища, образование и обществено здравеопазване. Никъде в Испания нямаше такива брутални икономии. Последваха многобройни протести по площадите.
"Цялата вина е на Мадрид"
Затова каталонската партия реши да прибегне до стария трик: цялата вина е на Мадрид. Така и в Барселона, и в столицата управляващите решиха да ползват двете страни на една и съща монета, решиха, че призракът на патриотизма, ще им помогне да скрият от хората другите проблеми.
Пред растящите неравенства в испанското общество, включително в каталунското, предизвикани от концентрацията на богатство, от загубата на работни места и икономически грешки, най-лесно беше да се каже: "Испания ни ограбва". Същото направиха британците, които гласуваха за Брекзит или американците, които избраха Тръмп. И сега резултатите са налице.
Независимостта не е просто мечта и най-вероятно много от каталонците не си представят реално усилията, разходите и нужната воля, за да се създаде една нова държава. За тях независимостта е блян, изтъкан от любов и традиция, връщане към едно минало, което всъщност никога не е съществувало. Те не мислят, че всъщност трябва да се гради наново държавен апарат, да се излезе от ЕС, да се изгуби за известно време основния пазар - Испания, и да се откажат от стандарта си на живот. Както и да приемат Барса да играе във второразреден шампионат.
Неочакваният съюзник на каталонските екстремисти се оказа не друг, а испанският премиер Мариано Рахой. Той успя да драматизира сблъсъка, без да намери политическо решение, и не съумя да предотврати вота. Неговите безотговорни действия поставиха испанската полиция в състояние да се оправя с масирани демонстрации, както по времето на войната и на диктатурата.
Има резон да се счита, че референдумът е незаконен. Но с насилието, централната власт направи всичко възможно да го легализира.
Има логично обяснение за поведението на Рахой. Неговото правителство е изключително слабо, държи се на мълчаливата подкрепа на социалистите и може да падне във всеки момент. В Каталуния консервативната Народна партия почти не съществува и няма какво да губи. Но да набира популярност благодарение на насилие и репресии сред останалата част на страната, където хората са против отделянето, не е полезно в дългосрочен план. Сепаратиските движения в Баската автономна област и Галисия също се събудиха и сега последствията може да се окажат непредвидими за цялостта на Испания.
В играта се включи и отборът Барселона, който е важен елемент от каталонската идентичност и международна марка. Те също яхнаха сепаратистката кауза, в подкрепа на референдума се изказаха имена като Гуардиола и Пике.
Европа засега мълчи. Най-вероятно очаква следващия ход на каталунското правителство. Меркел изрази солидарност с приятеля си Рахой, но тя си има твърде много проблеми вкъщи и не може да направи нещо повече. Берлин и Брюксел не може да подкрепят сепаратистите, но не може и да оставят един голям европейски град да бъде окупиран от силите на реда, все едно положението е военно.
Впечатление прави и мълчанието на краля. Навремето баща му спаси младата испанска демокрация от опитите за държавен преврат. Днес крал Фелипе трябва да опита да спаси единството на нацията. Единственият начин, по който може да го направи е като инициира нови избори за парламент, който да напише нов федерален договор. Това е и пътят, за който призовават от другите две големи партии извън Народната партия и социалистите - Ciudadanos (Граждани) и Podemos (крайната левица). Не е сигурно, че изобщо ще успеят. Но колкото повече се чака, толкова по-трудно може да се окаже спасяването на Испания.