У нас Бразилия е известна като мечтана дестинация за ваканция с екзотични плажове, темпераментни хора, коктейли и място, където футболът е религия.
И все пак Бразилия има и тъмна страна, която никой не би искал да вижда от първо лице.
Тя най-добре бе демонстрирана през тази седмица в Рио де Жанейро, но не на слънчевия плаж в лъскавия Копакабана, а в едно от най-големите гета в града - Жакарезиньо, където загинаха 25 души при операция на полицията срещу местна престъпна банда, занимаваща се с наркотрафик, грабежи, убийства и отвличания.
Без съмнение Рио де Жанейро е една от най-популярните туристически дестинации в света, но в същото време е и може би най-опасното място в Бразилия. Обширни части от големите градове там са почти недостъпни за властите и се намират под контрола на престъпни мрежи, свързани с наркокартелите.
Като цяло страната е в челните места в света по нива на престъпност, като данните на Службата на ООН по наркотиците и престъпността показват, че в Бразилия се случват почти по 30 убийства на 100 000 души - общо над 57 000 случая на насилствена смърт само за 2018 г.
Това са безпрецедентни нива на насилие, които се потвърждават и от броя на хората в затворите. Според данните на Националния съдебен съвет на Бразилия за 2019 г. в страната има регистрирани 812 000 затворници при максимален капацитет от 418 000.
Така тя се нарежда на трето място в света по този показател, а тенденцията през последните 20 години е ситуацията да прогресира към по-лошо като насилието и враждите между уличните банди преминават съвсем естествено и в затворите
Показателен пример за това са размириците в Алтамира в северния щат Пара. Конфликт между две конкурентни банди довежда до бунт, при който загиват 62 души, 16 от които обезглавени. По-късно става ясно, че затворът е проектиран да приеме едва 163 души, но по времето на инцидента там е имало над 360 охранявани от едва 30 надзиратели.
Трагедията се състои във факта, че всъщност това не е първият подобен случай в Алтамира, а властите не просто не си взимат поуки от предишни бунтове, но в продължение на години неглижират ужасните условия за живот и липсата на жизнено пространство, като реално е било само въпрос на време да се случи касапница.
Подобно е положението навсякъде в Бразилия, а трагедии като тази в Алтамира се случват на пет пъти в рамките на две години между 2017 и 2019 г.
В една огромна част от затворите слабо финансираните власти просто са отдали контрола на затворниците и са ги оставили те сами да разрешават проблемите си и да се самоуправляват. Реално се стига до положение, при което изправителните заведения губят смисъла си и просто стават нови центрове на насилие от всякакъв вид, чести кървави бунтове и развъдници на туберкулоза и HIV, а пазачите и полицията могат да се намесят едва, когато вече всичко е извън контрол.
Положението в държавните затвори може да се обобщи от думите на бившия затворник Марлон Самуел да Силва с присъда за разпространение на наркотици.
"Прекарах само една година там и страдах ужасно", споделя той пред DW. В много случаи 30 души са натъпкани в помещение, предвидено за девет. Даже куче не би могло да изтърпи такива условия."
Като цяло реакциите на различните правителства досега винаги е била сходна - просто строене на нови затвори, отделяне на високопрофилните затворници от бедните, които не могат да си позволят адвокат или защита, както въвеждането на неособено резултатни програми за превъзпитание.
Все скъпоструващи подходи, които се борят с последствията, а не с причините за проблема.
В резултат се получава струпването на огромни маси от хора в тесни пространства с невъзможни условия за живот, а всичко се влошава от липсата на перспективи за развитие. Една много малка част от затворниците работят, а дори още по-малка част от тях използват времето си за образование или квалификация.
В повечето случаи системата не им предоставя нищо, а единствената алтернатива остава членуването в банда, която предлага принадлежност, защита и дори закрила за семейството на конкретния затворник. А след излизането му дава възможност даже и за работа и практически напълно измества ролята, която би трябвало да има държавата в грижата за своите граждани.
Тук някъде се намесват и неправителствените организации, предлагащи алтернатива.
Една от тях е Асоциацията за защита и подкрепа на осъдените (Associação de Proteção e Assistência a Condenados - APAC), която вече почти 50 години прилага един различен затворнически модел, изграден върху религията, работата и образованието.
В "рехабилитационните центрове" на APAC няма оръжия, няма пазачи, а обитателите могат да носят собствените си дрехи, използват имената си, вместо затворнически номера и практически сами се грижат за сигурността, прехраната и хигиената си.
Данните показват, че в тези заведения рецидивизмът е сведен до 15% в сравнение с 85% в държавните затвори, а убийства и бунтове практически няма. В същото време те излизат и значително по-евтини, като издръжката на един човек там се равнява на 250 евро месечно срещу 644 евро при другите институции.
Опитите за бягство също са сведени до минимум и причината за това е проста - всеки, който опита да избяга автоматично се връща обратно в държавната система. А там на никой не му се ходи обратно.
"Тук се храним с метални ножове и вилици, докато там ни даваха пластмасови. Сякаш изобщо не бяхме човешки същества", казва Луиз Фернандо Естевес да Силва.
В APAC е обърнато внимание и на жените, чиито затвори са в не по-добро състояние.
"Там ти отнемат женствеността. Нямахме дори огледала", казва за The Guardian Татиан Корея де Лима. "Когато отново успях да си видя отражението тук, не успях дори да се позная."
В момента от APAC са поели отговорността за 4000 осъдени, разпределени в 60 центъра, като плановете са те да стават все повече и да поемат от тежестта на държавните затвори. Досега различни фактори като корупция и липса на политическа воля бавеха процеса по разширение на APAC мрежата, а самата организация разчиташе предимно на дарения за финансирането си.
През последната година обаче бе постигнато споразумение с правителството за осигуряване на повече средства в следващите години се предвижда строежът на центрове в още 14 бразилски щата.
А това най-накрая може да представлява лъч надежда не просто за наказателната система, а изобщо за заздравяването на бразилското общество.
