Как би ви звучал живот без телефони, без интернет, без нови технологии? Вечерите на свещи да бъдат нещо нормално, защото не ползвате ток, основният ви поминък да е земеделието, превозното средство да е каруца, а най-близкият приятел - Библията.
Вероятно ви изглежда като ежедневието на някой, който е живял през XVI или XVII век и няма да сте много далеч от истината. По света обаче има немалко хора, които дори днес живеят по този начин. При това съвсем съзнателно.
Една подобна общност е намерила убежище на карибския остров Белиз, който освен като малък туристически рай, е известен и като дом на една от най-консервативните християнски общности.
Става въпрос за религиозната група на менонитите, приели да водят скромен и благочестив начин на живот, отхвърлящ голяма част от достиженията на модерната цивилизация.
Корените на тази общност могат да бъдат проследени до XVI век, когато тяхното разбиране за християнството се заражда в рамките на протестантската Реформация. Името произлиза от това на холандския свещеник Мено Симонс, който се превръща в една от влиятелните религиозни фигури в Европа през този период.
През следващите столетия неговите последователи се разпръсват из целия свят в търсене на изолирани земеделски райони, където да могат да живеят на спокойствие от религиозни преследвания. Днес се смята, че те са над 2 милиона на пет континента, като най-големите общности се намират в Канада, САЩ, Индия и Конго.
Сред тях е и общността от около 12 000 менонити в Белиз. Достигат дотам след пътешествие, продължило няколкостотин години, започнало от техните предшественици в Нидерландия и Германия. С времето те се преместват към Полша и Русия, за да избегнат заплахите от интеграция и асимилация от местните общества, които не приемат изолирания начин на живот на менонитите.
В края на XIX век около 7000 менонити емигрират към Канада и Мексико. Когато обаче през 50-те правителството на Мексико също заплашва да интегрира групата в своята социална система и да я лиши от автономността ѝ, нейните членове продължават своя път още по на юг - към Белиз, чието име тогава е Британски Хондурас.
Там менонитите постигат споразумение с местното управление, което им предоставя пълна религиозна свобода, освобождаване от някои данъци, както и от военна служба. Последното е особено важно за менонитите, тъй като те са отдадени пацифисти и отхвърлят каквато и да е форма на насилие или съпротива. Затова и винаги, когато са изправени пред конфликт с друга общност, предпочитат да се оттеглят и да потърсят друго място за живот.
В замяна Белиз се възползва от техния труд. Въпреки, че менонитите са под 4% процента от цялото население, практически те произвеждат почти цялата селскостопанска продукция в държавата.
Живеят сравнително изолирано в своите мини аграрни общности и практически са съхранили почти напълно автентичния си начин на живот такъв, какъвто е бил по времето на Мено Симонс.
Реално менонитите са изключително близки и до друга силно консервативна и фундаменталистка общност в рамките на протестантството.
Заедно с амишите те се явяват двете основни общности в анабаптисткото течение, което се придържа към буквалното тълкуване на Новия завет и практиката за покръстване единствено и само от възрастни хора, които съзнателно приемат вярата. Това е в остро противоречие с традиционното покръстване, което се извършва в несъзнателна детска възраст, и реално в исторически план е било причина анабаптизма да бъде считан за ерес и да бъде причина за религиозни гонения.
Двете фундаменталистки общности на амишите и менонитите всъщност нямат никакви различия в принципите на своята вяра, като те се изразяват по-скоро в практиката. Амишите практически изцяло са отхвърлили модерните технологии и са доста по-затворени, докато менонитите действат и като мисионери, а някои групи сред тях дори използват мобилни телефони и друг вид модерни приспособления.
В Белиз могат да се намерят както изцяло консервативни групи, които даже отхвърлят и каруците, така и по-либерални, които са приели вярата сравнително наскоро. Абсолютно всички обаче говорят специфичен диалект на немския език, съхранен почти непроменен през последните столетия.
През 2018 г. фотографът Джейк Майкълс прекарва една седмица сред менонитите в Белиз и описва атмосферата в техните общности.
"Зелените хълмове бяха осеяни с чифлици, а в тях всяко едно семейство си беше създало собствен рай", разказва той в своята книга "c.1950". "Целият пейзаж напомня американското земеделско общество от средния запад през 50-те. Порази ме тишината, която бе прекъсвана единствено от звука на конете наоколо", допълва Майкълс.
Правителството е дало позволение на менонитите да използват свои собствени училища. Така реално много малко от менонитските деца се включват в белизката образователна система - едва 5% завършват средното си образование, а немалка част от всички остават и неграмотни.
В крайна сметка целият им живот се организира около вярата, семейството и труда. Както посочва фотографът, въпреки моментните модерни нюанси, все пак "семейството и традицията остават сплотяващия елемент в тези групи".
"Простичкото им разбиране за обществото предоставя и на нас едно огледало: човек просто се удивлява на темпото, с което се променя неговия живот, докато техния си остава застинал във времето", разказва Майкълс.
